Загубената кауза

    В един от старите панелни квартали пролетта беше дошла и дърветата по улиците бяха украсени с прекрасни цветове. Кварталът се събуждаше от зимната си дрямка и шумна глъч все по-често огласяше детските площадки между блоковете. Хората започнаха отново да излизат на разходки до близките паркове, а в някои необичайно топли вечери - да се събират пред блоковете, за да играят карти, да пийнат по нещо или просто да си поговорят.
    Вяра Росенова беше подпряла лакти на перваза на терасата и оглеждаше квартала. В едната си ръка държеше празна чаша и от време на време поглеждаше към дъното на терасата. Там хазяйката й приготвяше сутрешното кафе и закуската. Беше събота сутрин и времето беше слънчево, което значеше, че двете щяха да пият кафето си на терасата и да си бъбрят.
    Вяра шареше с поглед и си мислеше, че жилищните блоковете, наредени в стройни редици, приличат на огромни блокчета домино. С еднаквите си, масивни, правоъгълни фигури, те създаваха потискащо усещане за сивота и конформизъм, чувство на безсилие - като че между панелните блокове и безбройните хора, живеещи в тях, човек можеше да загуби себе си, отпечатъка си върху света. Сякаш каквото и да прави някой, то ще бледнее пред потискащата сивота.
    Вяра беше студентка първи курс в един от местните университети. От септември месец беше наела свободната стая на хазяйката си, баба Роза. Баба Роза силно обикна Вяра и обичаше да прекарва време с нея. Харесваше й да бъде в компанията на млад и енергичен човек, защото самата тя се чувстваше подмладена, когато бяха заедно. Сутрините, преди Вяра да тръгне към университета, пиеха заедно кафе, а съботите и неделите закусваха заедно.
    - Хайде, готово е - каза баба Роза и се затътри към масата с чиния отрупана с малки банички и каничка кафе в ръце.
    Вяра се сепна и се обърна. В далечината, до една от детските площадки, беше забелязала група хора и ги наблюдаваше. Бяха трима души - двама мъже и жена. Бяха й познати - няколко пъти ги беше виждала да събират отпадъци от тревните междублокови пространства. Сега бяха спрели колата си близо до площадката и вадеха някакви неща от багажника. Вяра не можеше да прецени добре отдалеч, но сякаш разтоварваха кофи с боя. Чудеше се какво ли щяха да правят с тях.
    Седна на масичката до баба Роза и си наля кафе. Взе си една баничка, но сякаш забрави да отхапе от нея - беше вглъбена в мислите си за тези хора.
    - По-силно трябваше да направя кафето. Като те гледам още спиш - подхвърли усмихнато хазяйката.
    Вяра се окопити и се засмя:
    - Будна съм, будна съм. Видях онези хора, ей там, и се замислих какво ли правят.
    - Кои хора?
    Баба Роза се надигна и надникна през перваза. Примижа, за да види по-добре, и намери с поглед тримата души до детската площадка.
    - Аха, видях ги. Знам ги тези - есента пак обикаляха из квартала. Съседката ми каза, че живеели някъде наблизо.
    - Аз също съм ги виждала преди - събираха боклук.
    - Да, наистина. За какво ли се мъчат завалиите? Да не им плаща някой да го правят това? Не, нищо подобно.
    Вяра се усмихна и се обърна към баба Роза:
    - Че какво лошо има в това да събират боклук? Нали ще бъде по-чисто?
    - То че няма лошо - няма, ама се мъчат за нищо. Колко могат да почистят, като всички останали постоянно си хвърлят боклука на улицата? Загубена кауза ми се вижда. Ние, българите, не сме научени да си пазим около нас и това е. Докато не се научат всички да пазят, все ще бъде мръсно и неподредено.
    Вяра се замисли над думите на хазяйката си. Може би беше права - но пък тези хора, изглежда, не мислеха така и избираха “да се мъчат”.
    Баба Роза заразказва някаква история, която видяла по новините вчера и разговорът се насочи в тази посока. Любопитството, обаче, не спираше да гложди Вяра. Когато приключиха със закуската, тя изтича до стаята си и се преоблече. Беше си наумила да разбере какво щяха да правят сега “завалиите”, както ги наричаше баба Роза. Върна се при хазяйката си и й каза:
    - Ще изляза за малко да се разходя. Искаш ли нещо от магазина, мога да мина оттам на връщане?
    - Не, чедо, не се притеснявай. Аз ще отида по-късно, времето е хубаво.
    - Добре, до скоро!
    Вяра излезе навън и с бодра крачка се насочи към детската площадка, където бяха непознатите. Когато се приближи, така че да може да ги наблюдава по-добре, забави ход. Наистина бяха донесли кофи с боя, както и няколко четки. Бяха облечени с вехти дрехи, които вече бяха успели да нашарят с пръски боя. Бяха двама мъже и жена. Жената беше застанала до една синя катерушка и я пребоядисваше, бавно и старателно. Единият от мъжете правеше същото с друга катерушка встрани, а вторият мъж събираше паднали клони по тревата наоколо.
    Преди събираха боклук, а сега боядисваха? Може би все пак им плащат, помисли си Вяра. После забеляза, че не носеха отличителни униформи или поне еднакви тениски, нито пък колата беше белязана по някакъв начин. Значи не бяха представители на някоя институция. Бяха тук доброволно.
    Любопитството й растеше, но заедно с него и притеснението й от тях. Ами ако я видеха да стои така отстрани и да ги гледа втренчено? Обърна се да си върви, но след няколко крачки се спря. Имаше нещо в тези хора, което я привличаше към тях. Не беше само любопитство. Имаше и възхищение, примесено с пораждащо се уважение. Имаше някаква увереност в тях, която ги правеше привлекателни. Вяра усещаше гъделичкащо чувство вътре в себе си, което я подканваше да научи повече за тях, да прилича повече на тях.
    Като придърпана от магическа сила, тя се запъти към детската площадка. Не знаеше какво иска да им каже, но усещаше, че трябва да говори с тези хора. Насочи се към жената, която беше вглъбена в работата си, и се спря до нея.
    - Извинете - започна неуверено Вяра - не искам да Ви безпокоя, но… Мога ли да попитам… Какво правите?
    Вяра се почувства глупаво от въпроса си и се изчерви.
    Жената вдигна очи и я погледна. Имаше големи, тъмни очи и дълга кестенява коса, която беше вързала на опашка. Усмихна се с широка и искрена усмивка.
    - Боядисвам тази катерушка - отвърна шеговито жената и се засмя. Приличаше на човек, който често се смее. - А ти защо питаш? Да не би да искаш да се включиш? Ей там има още една четка, вземи я, ако искаш, и ела да боядисваш с мен.
    Вяра беше хваната неподготвена. Дори не й беше минало през ума да се включи в боядисването, но сега, след като жената го предложи - защо не? Отиде да вземе четката и се върна. Забеляза, че мъжете й хвърлиха по един поглед, после погледнаха жената, свиха рамене и се върнаха обратно към работа.
    - Попитах, просто защото се чудех защо сте тук и защо се занимавате с това - каза Вяра. Потопи четката си в кофата за боя и започна да боядисва. - И преди съм ви виждала - миналата есен почиствахте между блоковете.
    - Да, доста боклук събрахме тогава - кимна жената. После се замисли. - А относно това защо сме тук… А защо да не сме тук?
    Вяра отново беше изненадана.
    - Ами - започна тя - можете да правите толкова много други неща през свободното си време. Въпреки това вие събирате боклук и боядисвате катерушки.
    - Някои хора се събират с приятели да спортуват. Други излизат заедно на разходка. Трети отиват до бара или до някое кафене. Ние почистваме града и квартала си. Каква е разликата? Отново сме заедно. Ако не е рано сутрин, или следобед, си пускаме хубава музика. Говорим си, смеем се. Бих казала, че има малко други неща, които биха ни били по-приятни.
    Вяра се замисли - защо, наистина, това, което правеха, беше странно за нея? После се сети за думите на баба Роза и отново се обърна към жената:
    - Не мислите ли, че подобни неща са загуба на време? - Вяра се смути от премия си въпрос и побърза да поясни: - Вярно, събирате боклук, почиствате, но хората продължават да си изхвърлят боклука, където не трябва. Освен това, тези, които чупят люлки и катерушки, ще продължат да го правят.
    Жената се засмя и поклати глава:
    - Подхождаш по грешен начин. Нито аз, нито Дачко и Мишо - тя кимна към двамата мъже - можем да влияем върху това какво правят другите или да носим отговорност за това. Ние носим отговорност само за себе си и за действията си.
    Жената замълча за момент и после отново се обърна към Вяра:
    - Аз съм Пламена, между другото - представи се тя. - Приятно ми е да се запознаем. Благодаря ти, че ни помагаш.
    - Аз съм Вяра. И няма за какво да ми благодарите - чувствах се неловко да откажа, след като ме поканихте да боядисвам с вас.
    Пламена се засмя.
    - Вярно е, май те манипулирах да се включиш.
    Вяра също се засмя. Положителната енергия, която Пламена излъчваше, беше заразяваща. И тримата доброволци изглеждаха спокойни и уверени, дори удовлетворени. Не се трудеха с неприязън, нито пък бързаха да приключат с работата си - те просто се наслаждаваха на това, което правят, и приятните емоции, които гo съпътстваха.
    Вяра погледна към улицата и видя хазяйката си, която отиваше към магазина. Помаха й с широка усмивка. Баба Роза забави крачка и се взря се в нея, очевидно изненадана. После поклати глава, подсмихна се, промърмори нещо под нос и продължи по пътя си. Вяра отново се обърна към катерушката и продължи да боядисва. Замисли се за отношението на баба Роза към Пламена и другите. “Ние, българите, не сме научени да си пазим около нас” беше казала тя. Вяра погледна към Пламена. Явно, баба Роза не беше права за всички.
    - Какво ви подтикна да се занимавате с това? - обърна се отново към Пламена. - Трябва наистина много да ви е грижа за хората в квартала, за да жертвате по такъв начин личното си време.
    Пламена спря да боядисва и погледна Вяра в очите. В погледът й се четеше увереност, дори предизвикателство.
    - Наистина ме е грижа за хората. Искам всички да живеят на чисто и приятно място. Но не полагам времето и усилията си заради тях. Правя го заради себе си. На мен ми харесва да живея на чисто и подредено. Харесва ми, когато децата ми играят на здрави и добре поддържани катерушки. Приятно ми е да вложа труд и време, за да постигна това. Това, че другите хора също получават хубави емоции и ползи от моите действия, е допълнителна награда.
    Вяра сбърчи чело. Не беше сигурна, че разбира думите на Пламена.
    - Но не е ли това всъщност отговорността, която имаме към другите? Към обществото? Вярно, вие давате повече от повечето други хора - допълни тя, с усмивка.
    - Права си, всеки човек има отговорност към другите хора, но преди всичко има отговорност към себе си. Когато прекарам някой следобед да почистя градинката пред блока, или някоя сутрин като тази, да пребоядисам катерушките, където децата ми играят, аз наистина допринасям към общото благо, но това е косвено. За да мога да го направя, първо трябва да осъзная отговорността си към самата мен - ако аз не направя нещо, за да ми е хубаво - никой няма да го направи. Желанието ми да живея на чисто и уютно не извира от другите - то извира от мен. И тъй като аз имам власт само над себе си, избирам аз да бъда тази, която ще направи света около мен чист и уютен.
    Вяра се замисли върху тези думи. Мисленето на Пламена беше по-различно от това на повечето хора, които познаваше. В тона й не се чуваше оплакване, нямаше и оптимистична надежда - имаше просто осъзната твърдост, увереност в себе си. Вяра си помисли, че тази увереност беше това, което правеше тези хора различни, заради нея тя беше привлечена към тях.
    В следващите няколко часа продължиха да пребоядисват и да почистват детската площадка. Когато приключиха с работата, седнаха на една от близките пейки, за да си отдъхнат. Дълго време си говореха и се шегуваха и Вяра се смя много - беше щастлива, че се запозна с толкова положителни личности. Като че ли черпеше от енергията им и погледът й към света наоколо ставаше по-топъл и по-приветлив.
    Когато Вяра се прибра в квартирата, баба Роза й каза:
    - Все намирате начин да ме изненадате, младите. Намерихте се и бързо станахте приятели с онези младежи. Браво, браво. Много хубаво ми става като гледам млади хора като вас. Да бяха всичките като вас - то хубаво, ама на, бе Вяра - не са. Не сме научени и това е. Жалко ми е само дето вие се мъчите за нищо.
    Вяра не отговори, само се усмихна. Отиде до терасата и погледна надолу към квартала. Вече не се чувстваше безлична пред сивотата. Чувството на безсилие беше заменено от новооткрита увереност в себе си и в собствените си усилия. В този потискащ пейзаж, няколко души бяха оставили малък отпечатък и щяха да продължат да го правят, ден след ден. Тя вече беше една от тях.