Блажо на театър
Търпеливо чаках на опашката пред вратите на театъра. Хората около мен бяха разнородни – млади и стари, семейства с деца, влюбени двойки. Постановката, която щяхме да гледаме, беше популярна комерсиална комедия. Далеч в опашката зад мен чувах отличителен гръмогласен смях. Обърнах се, но не можах да различа източника. Все пак имах силно предчувствие кой можеше да бъде – Блажо Стоименов.
Моят ред да вляза в залата дойде скоро и се насочих към определеното ми място. Театъра постепенно се пълнеше с хора, които щъкаха наоколо докато не намереха местата си. Глъчката ставаше все по-силна.
След малко видях към мен да се задава Блажо, кикотещ се. С едната ръка беше долепил телефон до ухото си, а с другата носеше шише минерална вода и вафла. Предчувствието ми, че силният смях, който чух по-рано бе негов, се потвърди. Блажо прибра телефона в джоба си и когато ме забеляза, разтвори широко ръце и извика:
– Ооо, колега! Какво правиш тука, бе? Ай, добър ден!
Блажо сърдечно стисна ръката ми и се спря до мен. Разпита ме как съм и с какво се занимавам, без да обръща внимание на чакащите хора зад него. Отговорих му набързо и го помолих да заеме мястото си, защото създаваше опашка.
– Голяма работа! Ще изчакат две секунди пък. Ей тука ми е мястото.
Блажо се настани тежко до мен и изгледа злобно хората, които продължиха напред. Една пълна жена се промъкна с трудност покрай него и промълви “Съжалявам”. Блажо, бърз като стрела и явно неосъзнаващ собствените си размери, изръмжа:
– Ако беше ходила на дебелариум, нямаше да ми се извиняваш сега!
Жената го погледна обидено, врътна се и продължи напред. Блажо се закиска ехидно, очевидно доволен от себе си.
Хората продължаваха да пълнят театралната зала и Блажо се оглеждаше наоколо. Всеки път, когато забележеше хубава жена, ме побутваше и я посочваше. Погледът му беше похотлив и той клатеше глава, шепнейки:
– Тази какво ще я направя, ако ми падне!
Чувствах се неудобно от държанието му, особено поради факта, че някои от посочените жени всъщност бяха непълнолетни момичета, затова се опитах да завържа разговор и попитах Блажо дали чака някого.
– Едно аверче чакам, ама се обади преди малко, че ще закъснее. Цялата му работа е такава.
Блажо отвори шоколадовата си вафла:
– Дай да я хапна тая вафла, че съвсем ще се разтопи. – Огледа се. – Абе тука няма ли такова бе, като на киното – за бутилки?
Разочарован, но все пак изобретателен, той втъкна шишето с минерална вода между две седалки пред себе си и захрупа шумно вафлата си. Яденето му произвеждаше голям брой трохи, които той изтърсваше на земята. Едно голямо парче от вафлата му се отчупи и падна на пода, но Блажо се погрижи светкавично за тази пречка като изрита парчето далеч от себе си. Когато изяде вафлата се огледа скришом, да не би някой да го гледа, пусна опаковката на земята и също я подритна настрани. Последният проблем бяха оцапаните му с шоколад пръсти. Не можеше да ги обърше в бялата си тениска, въпреки че сериозно го обмисляше, а аз нямах налична салфетка, която да му предложа. Блажо, доказвайки находчивостта си, се справи и с тази задача. Поколеба се за секунда и после набързо обърса ръце в облегалката пред себе си. Видимо невъзмутим, той се намести удобно на мястото си и зачака началото на постановката, вглъбен в телефона си.
Постановката започна след малко и всички зрители насочиха вниманието си към нея. Блажо следеше с половин око и често проверяваше телефона си. Яркостта на екрана му беше доста силна и това разсейваше хората около него, но той не даваше признаци да се притеснява от това. Дори актьорите погледнаха в нашата посока няколко пъти, раздразнени.
Скоро след началото на постановката се усети движение в края на нашия ред. Слаб мъж си проправяше път към нас. Настани се на свободното място от другата страна на Блажо и двамата започнаха разговор:
– Айде бе, сто часа стана, изтърва театъра – каза Блажо.
– Извинявай брат, братчеда закъсня, а пък го чаках да лепиме стиропора и работата стана късна.
– Абе ще те еба в гадната фланелка, не ме занимавай с глупости.
Двамата се захилиха и приятелят на Блажо попита:
– Видя ли Гери? Ей там е баш отпред, знаеш ли какви яки места!
– Герито там ли е, бе? Ебаси мехлема!
Шумът, който двамата вдигаха беше разсейващ за голяма част от хората около нас. Един мъж от предния ред се обърна и каза:
– Моля ви се господа, пазете тишина.
Блажо сякаш беше потресен, че някой е посмял да му направи забележка, и отвърна грубо:
– Мълчи там, бе. Голяма работа. Хайде, спираме.
Блажо и приятелят му се умълчаха и се съсредоточиха върху постановката. Тя беше много забавна и Блажо често избухваше в силен смях, повтаряше шегите по няколко пъти и ме побутваше, сякаш за да потвърди, че се забавлявам толкова, колкото и той. Пригласянето му съпътстваше актьорската игра на сцената и сякаш се превърна в част от постановката.
Когато краят на представлението дойде, актьорите бяха удостоени с бурни аплодисменти от публиката, a и с немалко подсвирквания от страна на Блажо. Актьорите се скриха и публиката се насочи към изходите, обсъждайки постановката. Излязохме във фоайето и се сбогувах с Блажо, който забърза с приятеля си към вратата. По пътя си блъсна силно с рамо мъжа, който му беше направил забележка по време на представлението, и отмина, без да се обърне.