Три седмици и половина в Лондон

Лондон е… огромен. Това беше първото ми впечатление от британската столица, когато за първи път я посетих преди години, и то се повтори и при последното ми посещение. Краткото пътуване с влака от градското летище до апартамента ми беше достатъчно да ме накара да се почувствам малък и незначителен, като капка в морето от хора и бетон. Има нещо смиряващо в безбрежието от жилищни сгради, офиси, търговски центрове и стърчащи небостъргачи, в сложната плетеница от пътища, железопътни линии и речни канали. Има нещо потискащо в това да се чувстваш като част от този сложен организъм, сякаш индивидуалното ти съществуване губи своята значимост и ти си просто поредната клетка, малко колелце в огромен механизъм.

Това чувство за нищожност е най-силно в началото на престоя. То те залива, докато зяпаш през прозореца на влака в безкрайното море от сгради, или докато се разхождаш в проспериращите части на града, където си заобиколен от гигантски небостъргачи и гъсти тълпи хора.

Постепенно, обаче, ден след ден, погледът ти, от поглъщащ жадно всичко около теб, се насочва надолу към земята и навътре към теб, фокусира се в личните ти перипетии. Задълженията ти не са изчезнали, а наличието им бавно те кара да забравиш за осъзнаването на нищожността ти. Нямаш време да мислиш за това как ти се вписваш в общата картина, защото за теб тя се превръща във фон. На преден план излиза реалността, че животът не спира. Връщаш се към проблемите и задълженията си, като новооткритата ти смиреност постепенно се заменя с надменност и краен индивидуализъм.

Наличното ти време е винаги ограничено и ти започваш да го цениш, както никога преди. Основната част от деня ти преминава в работа и пътуване, в постоянна надпревара с махалото, а огромните размери на града налагат дълъг преход до почти всяко място, до което искаш да стигнеш. Животът ти постепенно се забързва, докато ти всячески се опитваш да сграбчиш всяка секунда – било то чрез бързо изкачване по ескалаторите, бясно навигиране между препълнените улици, или блъскане във вече препълнен влак. Времето ти е важно.

Ако в началото тълпите на Лондон те потискаха, защото те караха да осъзнаеш своята нищожност, сега те потискат, защото ти пречат да изпълниш най-важните задължения на света – твоите. За теб всички тези хора са напълно безсмислени и тъй като те забавят и ти пречат, твоите желания и задължения увеличават стойността си, превръщат се в крайни цели, добре пазени от редица препятствия. Фокусираш се върху нещата, които имаш да свършиш и местата, до които трябва да отидеш, което увеличава важността им, а в следствие – твоята важност. Наблюдавайки размера на града и безбройните хора в него, ти неизбежно се чувстваш нищожен, но щом се потопиш в бясната върхушка на града, единствената ти защита срещу нея е убеждението, че ти и целите ти сте над всичко останало.

Подобен засилен индивидуализъм води до интересен феномен: ако си ги имал, бързо се отърсваш от предразсъдъците си относно народи, раси или религиозни групи – намразваш всички поравно. Лондон е толкова космополитен град, че в него могат да се намерят представители от всяко едно кътче на земята. За теб няма значение дали човекът, който върви бавно пред теб и не можеш да го заобиколиш, заради огромните тълпи, е британец, имигрант, чернокож или мюсюлманин – знаеш само, че ти пречи. Отдавна си спрял да обръщаш внимание на разликите между хората. Нямаш време.

За уплътнение на малкото ти налични свободни часове, както и за контратежест на многото хора и дългите пътувания, Лондон предоставя безброй възможности за развлечение. Дори и цял живот да прекараш в Лондон, пак ще се чувстваш като турист и ще има милион неща, които ще останат неразкрити. Осъзнаването на това ще пробуди у теб онова забравено чувство за нищожност и ще предизвика конфликт между чувствата на незначителност и върховна значимост. Предполагам, че така трябва да бъде. Прекаленото залитане, в която и да е посока на тази везна, би било вредно. От една страна има опасност от непълноценно съществуване и дълбоко чувство на потиснатост, от друга – живот характеризиран със силен егоизъм, цинизъм и грубост.

В последния си ден хвърлих поглед за сбогом към небостъргачите, към бетонния хоризонт. Какво значение има моят живот в този хаос? Въздъхнах. Поех към автогарата, мъчейки се да си проправя път през множеството хора. Нямаха ли си друга работа, ами в краката ми трябваше да вървят? Бързах, все пак…