Веселин Жеков

Знам само, че съм длъжен да направя каквото зависи от мен, за да бъда позитивна сила в обществото си. Надявам се, че не съм единствен.

Избрани цитати от „На изток от Рая“

През лятото на 2018 година прочетох „На изток от Рая“ на Джон Стайнбек, която бързо се превърна в една от любимите ми книги, а Стайнбек – в любим автор. Докато чета имам навика да си записвам или да снимам откъси, които намирам за интересни и провокиращи, и докато четох „На изток от Рая“ не направих изключение. Наскоро се завърнах към пасажите, които съм си отбелязал, и реших, че си струва да ги пресея и да споделя тези, които имат силно значение, дори и без широкия контекст на книгата. Стайнбек е изключително прозорлив автор, а философските му наблюдения са невероятно ценни, затова реших да публикувам този нетипичен за моя блог текст. Сигурно има много думи на мъдрост, които съм пропуснал, както и има цитати, които нарочно не съм споделил, защото загатват основната идея на книгата. Силно препоръчвам „На изток от Рая“ и се надявам, че с тези откъси ще заинтересувам читателите си относно романа.

Човек се гордее с всяко нещо, стига до да му е едничкото. И може би колкото по-малко притежаваш, толкоз повече ти се иска да се биеш в гърдите.

Времето е странна и противоречива категория в съзнанието на човека. Разумно би било да се допусне, че периодите на еднообразие и липса на събития ще ти се струват безкрайни. Би трябвало, но не е така. Тъкмо безличните и лишени от случки периоди нямат почти никаква продължителност, докато времето, опъстрено с интересни неща, изранено от трагедии и прорязано от радост, остава за дълго в паметта. И това е правилно, ако се замисли човек. Безметежността няма с какво да се проточи във времето. От нищо до нищото не изминава никакво време.

Има мигове, когато човешкото съзнание засиява от тържество. Случва се едва ли не всекиму. Усещаш го как расте или приближава досущ като горящия фитил към динамита. То е някаква тръпка в стомаха, блаженство в жилите, в ръцете. Кожата ти възприема въздуха и всяко дълбоко вдишване носи сладост. В началото доставя наслада като от протягане с прозявка; в мозъка ти нещо проблясва и целият свят пред очите ти започва да излъчва светлина. Човек може цял живот да е живял сиво, в полята и горите на душата му да е царял мрак и печал. А събитията, дори значителните, да са преминавали безлични и бледи. И внезапно — тържеството — песента на щуреца гали слуха му, дъхът на земята се надига запял към ноздрите му, а шарената сянка под дървото се превръща в благословия за очите. Тогава човек се устремява навън като порой, който обаче не отнася нищо от него. И аз подозирам, че стойността на един човек в света би трябвало да се измерва със същността и броя на неговите триумфи. Може да са съвършено лични, но те ни свързват със света. Те са майката на всяко творчество, те придават разликите на отделните индивиди.

Не зная как ще бъде по-нататък. В света се извършват чудовищни промени, техните сили могат да очертаят едно бъдеще, чийто лик да е още непознат. Някои от тези сили ни се струват зли може би не защото са такива, а защото имат власт да унищожават неща, които сме смятали за добри. Вярно е, че двама души вдигат по-голям камък, отколкото един човек. Дружина работници могат по-бързо и по-добре да сглобят един автомобил, отколкото един работник, а хлябът, произведен в голям завод, излиза еднакъв и е по-евтин. Когато нашата храна, облекло и покрив станат рожба на едно сложно масово производство, тогава и в нашето съзнание ще навлязат масови представи, за да изместят всички останали мисли. В наше време масовото производство е навлязло и в икономиката, и в политиката, и дори в нашата религия. А това е опасно. В света съществува огромно напрежение, напрежение като пред взрив, хората са сковани и объркани. В такъв момент ми изглежда напълно в реда на нещата да си задавам въпроси от рода на: „В какво вярвам? За какво и срещу какво трябва да се боря?“
     Нашият вид, човешкият, е единственият съзидателен вид и той разполага само с едно творческо оръдие — ума и духа на отделния човек. Нищо никога не е било създавано едновременно от двама души. Добро сътрудничество не съществува нито в музиката, нито в изкуството, нито в поезията, нито в математиката, нито във философията. След като чудото на творчеството веднъж се е случило, групата може да го доизгради и разшири, но групата не може да притежава творческо хрумване. Неговата безценност се крие в самотния ум на отделния човек.
     Силите, вложени в разбиранията за групата, са обявили война за унищожаването на тази скъпоценност — човешкия ум. Свободното, незнаещо граници съзнание се преследва, ограбва, притъпява и упоява от безчестие, недохранване, потискане, принудително насочване, от зашеметяващите удари на уеднаквяването. Самоубийствен е пътят, по който, изглежда, е тръгнал нашият човешки вид.
     Ето защо вярвам, че свободният, търсещ ум на човека е най-скъпоценното нещо на света. И аз ще се боря тъкмо за тази свобода на съзнанието да се движи ненасочвано в посоката, която си избере. И ще се боря против всяка идея, религия или власт, които ограничават или унищожават индивида. Защото, ако тържеството на човека може да бъде убито, значи ние сме загубени.

— Мистър Траск е от Нова Англия — обади се Луис Липо. — Решил е да остане. Но и по-рано е идвал на запад, като военен, с индианците се е бил.
— Сериозно? Значи вие трябва да разказвате, пък аз да ви слушам.
— Не ми се говори за тия неща.
— Защо не? Господ да е на помощ и на семейството ми, и на съседите, ако се бях сражавал с индианци!
— Но аз не исках да се бия с тях, сър. — Това „сър“ се промъкна, без да иска.
— Да, ясно ми е. Положително не е лесно да убиваш хора, които нито познаваш, нито мразиш.
— А може точно това да го прави по-лесно — подхвърли Луис.
— Имаш известно право, Луис. Но в сърцето си някои хора са приятели на целия свят, докато други, които първо себе си мразят, разстилат цялата си омраза наоколо като масло върху резен горещ хляб.

Изпадне ли човек в несигурно състояние и в опасност, прибързаността може сериозно да ограничи правилните изводи. Хората грешат толкова често, когато бързат. Ако се налага да извършиш една трудна и деликатна постъпка, първо си длъжен да проучиш целта и тогава, приел веднъж тази цел за желана, изцяло да я забравиш и да се вдълбочиш единствено в средствата. По такъв начин нетърпението, избързването или опасенията не биха те тласнали към погрешна стъпка. Извънредно малко са ония, които са разбрали това.

Човек се наскърбява повече, ако не повярват на истината, а на лъжата, която изрича. Голяма смелост се изисква да поддържаш една истина, неприемлива за света. Това се наказва и обикновено наказанието е разпъване на кръст.

— Значи всичко оттатък околийското шосе е ваше?
— Да. Само че ме е срам да си го призная. Оставил съм го на произвола. Изобщо не е обработвано. Изглежда, още като дете земеделската работа ми е дошла много.
— Мистър и мисис Бейкън го загледаха и той разбра, че трябва някак да обясни защо е оставил тази добра земя да подивее.
— Допускам, че съм мързелив. А и баща ми с нищо не ми помогна, остави ми достатъчно, за да преживявам, без да работя. — Сведе поглед, но усети облекчението у Бейкънови. Щом човекът е богат, значи не е мързелив. Само бедните са лениви. По същия начин само бедните са невежи. Богаташ, който нищо не знае, или е пропаднал, или пък е независим.

С цялата си несигурност, в едно съм сигурен: под най-горния пласт на своята слабохарактерност хората искат да бъдат добри и да ги обичат. Повечето им пороци практически са опит да стигнат по най-късия път до обичта. Стигне ли човек до смъртта, нищо, че е бил може би способен, с влияние, гениален, умира ли необичан, животът му положително изглежда провал, а самата смърт — смразяващ ужас. И ми се струва, че ако вие или аз трябва да избираме между два пътя на мисълта и действието, длъжни сме да помним, че ще умрем, следователно нека се опитаме да живеем така, че нашата смърт да не носи облекчение на света.

Една-единствена приказка. Всички романи и стихове са изградени на неспирния конфликт между доброто и злото у нас. И ми хрумва, че докато злото трябва постоянно да се оплодява, доброто, добродетелите са безсмъртни. Порокът вечно се прикрива с нов, привлекателен и жизнен лик, докато добродетелите, за разлика от всичко друго на света, са вековни.

От двайсетина години в Салинас работеше кроячът мистър Фенхел, шиеше на ръка. Нисък и закръглен, той говореше с акцент, на който всички се присмиваха. Седнал по турски на масата в малкото си дюкянче на улица „Алъсал“, работеше по цял ден, а вечер се прибираше пешком до малката си бяла къща в другия край на Централния булевард. Вечно пребоядисваше къщата си и белия стобор пред нея. До войната никой не бе обръщал внимание на акцента му, но изведнъж очите ни се отвориха. Немски акцент! Значи си имахме свой, лично собствен германец! Разори се да купува военни облигации, но каква полза? Прекалено лесен начин да се прикриеш! В местната гвардия не пожелаха да го приемат. Как така — един шпионин да научи тайните планове за отбраната на Салинас! А кой пък ще е оня, дето ще си облече костюм, ушит от враг? Мистър Фенхел седеше по цял ден на своя тезгях и нямайки какво да прави, тропосваше, разпаряше, пак тропосваше и пак разпаряше едно и също парче плат. Към мистър Фенхел приложихме всяка жестокост, която можеше да ни дойде в главите. Той си беше нашият германец. Минаваше покрай нас всеки ден. Бе време, когато ще заговори всеки срещнат мъж или жена, всяко дете и куче и всички му отвръщаха. Сега вече никой не му говореше. Едва днес мога да си представя каква е била тлъстата му самотност, да видя лицето му, изразяващо накърнената гордост. По-малката ми сестра и аз също си показахме рогата към мистър Фенхел — един от ония срамни спомени, които и досега ме карат да се изпотявам и да ми става тясно около врата. Една вечер бяхме застанали на тревата в предния ни двор и го видяхме да се задава с тромавите си стъпчици. Черното му бомбе, току-що изчеткано, стърчеше изправено на главата му. Не помня да сме се наговаряли какво ще направим, но сигурно е било така — инак нямаше да изпълним всичко толкова добре. Когато се приближи, ние със сестричката ми бавно пресякохме улицата един до друг. Мистър Фенхел вдигна очи и видя, че се движим към него. Щом се изравнихме, спряхме се до канавката. Той се усмихна широко и поздрави:
— Топър фечер, Чон. Топър фечер, Мери.
Вдървили се един до друг, ние отвърнахме в хор:
— Хох дер Кайзер!
И сега виждам лицето му, изумените му, невинни, сини очи. Опита се да каже нещо и неочаквано се разрида. Дори не си направи труд да опровергае, че е немец. Застана на едно място и се разхълца. И знаете ли? Ние с Мери се обърнахме кръгом и вдървено прекосихме улицата до нашия двор. Чувствахме се ужасно. И сега, щом се сетя, изпитвам същото.
Бяхме твърде малки, за да се справим с мистър Фенхел. За това се искаха яки мъжища, поне трийсетима. Една съботна вечер те се събраха в кръчмата и в колона по четирима тръгнаха по Централния булевард, скандирайки: „Хип! Хип!“ Събориха белия стобор на мистър Фенхел и подпалиха предната част на къщата му. Как ще оставим да се отърве някакъв си верен на кайзера кучи син? Сега вече Салинас можеше с вдигната глава да се нареди до Сан Хосе!