Веселин Жеков

Знам само, че съм длъжен да направя каквото зависи от мен, за да бъда позитивна сила в обществото си. Надявам се, че не съм единствен.

Кръв, кал и смърт

Пролог

Окопите се виеха като прорези в земята, сякаш някой великан, угнетен бог, сляпо я е раздирал с ножа си. Бил е измъчван от страшна болка – тумор, някъде в съзнанието му, който го беше накарал да обезумее и да унищожи всичко, за което милее. Обзет от лудост, той е беснеел в страховитата си ярост, блъскал е с юмруци, ритал е с крака, докато по земята не бе останало нищо, което да напомня за предишната й красота. Тази лудост беше колективният бяс обхванал хората, който бавно ги озверяваше и ги водеше до разруха – войната.

Войната беше в разгара си. Огромни площи земя бяха превърнати от зелени поля и гъсти гори в тъмен пъкъл. Зеленината и красотата бяха напуснали света. Всичко беше тъмно – черната кал, телените мрежи, телата на убитите. Ако имаше ад, то той не би могъл да бъде по-лош от това кътче от света.

Почернени бяха и душите на хората, които пълнеха безкрайните окопи. Мръсни, уморени, тъжни – те бяха сенки напомнящи за човеци. Рядко се виждаше усмивка, още по-рядко се чуваше смях. Как може да се смее някой на такова място? Студените окопи бяха пленили душите им, бяха ги бичували и измъчвали, докато като раздрана плът човешките качества не се бяха отлепили и паднали от тях. Състраданието, любовта, добротата бяха прогонени и забравени. Само надеждата бе останала, колкото и слаба да беше тя. Дори нейният огън беше почти изгаснал. В очите на войниците се четеше само болка и гняв и много от тях мислеха, че надеждата отдавна ги е напуснала, но тя се таеше дълбоко, скрита, тиха и неосъзната, но все пак тлееща. Надеждата, че някак ще оцелеят тази безумна война, че приключването й ще дойде скоро, че животите им не са били напразно погубени, че все пак всичко има скрит смисъл.

I

Тишина беше налегнала земята и предвещаваше идваща буря. Два километрични окопа бяха изкопани един срещу друг, а войниците в тях денонощно атакуваха и контраатакуваха без нито едната от двете армии да успее да спечели позицията на другата. Безшумно приготовление за поредната атака се извършваше в единия от окопите. Войниците се напрягаха да чуят заповедите на офицерите си, но заповедите бяха в същността си винаги еднакви – след надуването на свирката прескачаш окопа, бягаш с все сила към вражеските позиции и ги превземаш. Ако не успееш да направиш това, се опитваш да отнемеш живота на колкото се може повече вражески войници. Ако това също не ти се удаде, трябва да се добереш, колкото се може по-близо, до противниковите линии и да дадеш живота си.

Един от войниците в окопа, който седеше на ръба на продънен сандък, бавно сложи каската си, отправи мълчалива молитва към небесата и се изправи. Тихото свистене на свирките на офицерите се чу. Другарите му се огледаха нервно, стиснаха здраво пушките си и започнаха да излизат от окопа.

Мъгливото време им осигуряваше леко прикритие. Започнаха да се придвижват напред. Бавно и предпазливо, те се опитваха да напреднат, колкото се може повече, преди да бъдат забелязани от неприятеля. Напрежението се усещаше във въздуха и опъваше нервите. Скоро щяха да изсвистят първите куршуми. Всеки знаеше, че може да е първият паднал.

Войникът пристъпваше тихо в калта. Беше нащрек. Знаеше, че с всяка крачка се приближава до смъртта, но дали щеше да бъде погълнат от нейната паст? Стисна пушката си още по-здраво. Прескочи проснатите крака на непознат труп, заобиколи голямо парче разкъсана телена мрежа и примижа зад един разполовен пън. С цялото си същество усещаше, че приближава опасност. Мъглата все още забулваше вражеските окопи, но той знаеше, че там, някъде напред, дебнат хора със заредени пушки. Сякаш усещаше зорките им погледи, дочуваше нервните им движения и помирисваше студената им пот.

Войникът се огледа и поднови стъпките си напред. Беше заобиколен от младежи, хванати в капана на войната, също като него. С някои от тях беше отраснал и беше играл като дете. С други се запозна на фронта. Всички те, още деца, бяха събрани от различни краища на родината му и бяха хвърлени във върхушката на войната. В началото всичко беше като игра. Всички казваха, че войната щеше да приключи бързо, а те щяха да се приберат по домовете си като герои. Всички се смееха и шегуваха, когато заминаваха. Сега беше различно. Под каските лицата им бяха напрегнати и съсредоточени. Всички те скоро щяха да играят на зарове със смъртта и повечето щяха да загубят.

Изведнъж някъде отпред вик разцепи тишината. Бяха забелязани. Миг след това се чу и първият изстрел. Симфонията на войната започна. От един, изстрелите станаха безброй. Писъци се чуваха отвсякъде, на фона на ритмично звучащи картечници. Войникът мигновено се затича напред, срещу неприятеля. Чуваше свистенето на куршумите покрай себе си и виждаше падащите си другари. Двама от тях бяха поразени пред него от картечен огън и се строполиха в калта. Други до него падаха с писъци. Войникът тичаше напред като омагьосан. Звуците на войната го бяха хипнотизирали, но най-силно от всичко той чуваше собственото си крещене – от болка, от ярост, от мъка, от еуфория. Не помнеше кога беше започнал да вика, но знаеше, че не може да спре. Умът му беше притъпен и той беше изпаднал в транс, беше загубил личното у себе си и се беше превърнал в поредната част от живата маса, която щурмуваше неприятелските позиции.

Мъглата постепенно откри очертанията на вражеските окопи и укрепления, силуетите на хора, блясъците на стрелящи пушки и картечници. Войникът се прицели в движение в една от тези светлини. Секунда преди да натисне спусъка, някъде до него избухна бомба и той беше хвърлен настрани. За миг цялото му същество като че ли гореше, а след това настъпи тъмнина.

II

Цялото му тяло го болеше. Oтвори бавно очи и мигновено усети парене. Лицето му беше покрито с кръв и кал. Избърса очите си с ръка и примига. Кръв. Навсякъде имаше локвички от кръв в калта. Около него лежаха телата на загиналите му другари. Някои го гледаха с изцъклени очи, вкопчили се в пушките си. Усети топла кръв на темето си и осъзна, че бе ударил главата си в някакъв пън. Последното, което помнеше, беше експлозията. Опита се да прецени къде се намира и установи, че все още е в ничия земя, между двата окопа.

Усети надигаща се паника. Най-вероятно беше по-близо да вражеския окоп. Всяка секунда можеха да дойдат и да го довършат. Опита се да подгъне краката си, за да се изправи, но осъзна, че не може. Краката му отказваха да се помръднат. Обхвана го паника и той надигна главата си и огледа тялото си. Слава богу, краката му бяха още там. Опипа ги с ръце, но не почувства нищо. Все едно бяха мъртви.

Войникът се опита да се изправи на лактите си, но болката, която изпита в кръста си почти замъгли съзнанието му и той изпищя. Трябваше му време да се отърси. Нещо се беше случило с гърба му. Може би шрапнел се беше забил в гръбнака му при експлозията.

Бавно, стискайки зъби, той се опита да се изправи поне малко на пъна под главата си. Всяко движение му костваше неимоверни усилия и често правеше почивки, но накрая се бе понадигнал малко. Видя, че няколко метра телена мрежа го прикриваха откъм вражеския окоп, който се намираше някъде в далечината. После забеляза пушката си, която лежеше в калта до него. Пресегна се и я придърпа към себе си.

Войникът се ослуша, но не долови отчетлив звук в близост до себе си. Почувства се зашеметен от тишината, нарушавана само от лекото свистене на вятъра. Светът сякаш бе примрял, бе се успокоил след жестоката какафония, която се беше разиграла по-рано. Войникът знаеше, че това затишие беше привидно. Той се намираше между двете страни на фронта, всяка от които в момента трескаво плануваше следващата си стъпка.

Войникът постепенно осъзнаваше безнадеждността на положението си. Не можеше да избяга, нито да извика за помощ – беше напълно сам, заобиколен от мъртъвци. Миризмата на барут, на кръв и на смърт изпълваше ноздрите му и го отвращаваше. Почувства се притиснат, смачкан, сякаш въздухът беше изчезнал от земята. Ставаше му все по-трудно да диша и имаше чувството, че светът се присвива и ще го смачка. Оглеждаше се боязливо и стискаше пушката си с все сила. Тишината го влудяваше и като че ли огромна тежест го натискаше в гърдите, буташе го надолу, в калта, в земята. Всячески се стараеше да не изкрещи, но натискът ставаше все по-силен.

Той нададе вой и затихна.

III

Войникът постоя притихнал за известно време. Дишането му се успокои и мислите се избистриха. Завъртя очи около себе си и отново забеляза погледите на умрелите си другари. Очите им бяха ококорени и застинали в ужас. Позна единия от тях. Беше отраснал с него в едно село, живяха в близки къщи. Бяха се записали в армията заедно и имаха облог кой ще убие повече врагове. Каква страхотна глупост! Погледът на падналия му приятел беше прикован в него. Войникът отклони поглед, но дори и да затвореше очи, не можеше да избяга от погледа на приятеля си.

Спомни си за дните прекарани заедно. Животът им у дома беше толкова различен, толкова лек и безгрижен. Усети, че бленува за миналото, преди войната, когато светът беше друг и хората бяха други. Почувства се погнусен от себе си и от черния свят наоколо. Погледна с отвращение пушката си. Мразеше я. Мразеше войната, мразеше калта и окопите, мразеше умрялата земя, която се стелеше навред. Почувства как го обзема силен гняв срещу жестокия свят, накарал го да се забърка в тази каша. Безсилието му беше влудяващо. Стисна силно юмрук и заудря бедрото на десния си крак, без да усеща болка.

Безпомощната му ярост бързо премина в мъка – тъга за загубената му младост, за пропиления му живот и за приближаващата смърт. Очите му се навлажниха от сълзи и той се обърна към гледащия го другар:

– Съжалявам, съжалявам, съжалявам – повтаряше войникът, повече на себе си, отколкото на приятеля си. – Не трябваше да бъде така, не трябваше.

Опита се да каже още нещо, но устата му сякаш беше пресъхнала. Отваряше я и я затваряше, но звук не излизаше. Нямаше думи, които да опишат мъката му.

IV

Спомените за родния му край го заливаха на вълни.

Спомни си за родителите си, които цял живот се трудиха честно и го научиха на всичко, което знае. Баща му го гледаше с гордост, когато заминаваше, но сега войникът не можеше да се отърси от спомена за изпълнения със сълзи поглед на майка си, когато се сбогуваха. Усещаше ли тя тогава, как ще завърши всичко?

Спомни си за момичето, в което беше влюбен. Припомни си смехът й, който разтапяше коленете му. Така и не й беше казал, че я обича. Изглежда беше по-лесно да отидеш на война, отколкото да признаеш на едно момиче, че го обичаш.

Спомни си за реката, в която ловеше риба и за вира, в който се къпеше с приятелите си. Спомни си за слънчевите лъчи, които осветяваха нивята, натежали от житни класове. Спомни си за бащината къща, чийто покрив имаше нужда от подмяна, защото братята му го бяха продънили в игрите си. Колко гневен беше баща му, когато разбра! Спомни си за ароматните миризми, които идваха от кухнята, когато майка му готвеше. Колко вкусни гозби готвеше тя! Умът му рисуваше тази картина и той почти повярва, че се намира там, изтегнат под сянката на големия орех в двора. Почти виждаше съседските къщи и позеленелите хълмове и гори. Почти помирисваше току-що изпечената питка. За миг той се пренесе там и забрави за войната. Но само за миг.

Когато той отмина, войникът се завърна в пъклената реалност, в мрачния ад, в който се беше озовал. Погледна тягостно към дъждовното небе и отправи мълчалива молитва към Бог:

“Умолявам те, Господи, запази домът ми далеч от войната, не го превръщай в такъв ад, в който се намирам аз сега. Помагай на родителите ми с всичките им трудности и пази малките ми братя от войната. Моля те, не им позволявай да отидат на война. Моля те, Господи, аз страдах и за тях.”.

Войникът стисна силно очи и промълви:

– Моля те, помогни ми!

V

Денят плавно се сменяше с нощ. Облаците разкриха небето, луната се показа и скоро една по една започнаха да светят и звездите.

Войникът се взираше притихнал в тях и беше нащрек за всеки звук. Ставаше му все по-трудно да бъде бдителен. Надеждата за спасение не му даваше мира и той все обръщаше поглед към посоката на приятелските окопи. Чакаше, искаше някой да дойде. Вътрешно в себе си знаеше, че това няма да се случи, но надеждата рядко пита разума. Всеки напразен поглед с надежда беше последван от отрезвителни мисли: “Знаеш, че никой няма да дойде. Защо се надяваш?”.

Чудно нещо е човешката надежда. Дори и в най-отчаяните моменти, нейната искра рядко угасва. Понякога тази искрица само увеличава страданието на този, който се надява, но да се откаже от надеждата е непосилно за почти всеки. Тя е винаги там, в дъното на съзнанието – вечно трепти. Надеждата беше всичко, което поддържаше духа на войника. Свидетелство за нейната устойчивост бе нейното нежелание да напусне душата му дори и в окаяното му състояние. Той се намираше в мъртва земя, където всеки признак за живот беше отдавна унищожен. Кръв, кал и смърт. В това се беше превърнал светът. Смрадта на разлагащи се човешки тела задушаваше войника. Гледката на мъртвите, изпружени в калта, го отвращаваше, но осакатен, той не можеше да избяга. Беше обречен да прекара последните часове от живота си в този тъмен пъкъл.

Неколкократно сваляше щикът от пушката си и наместваше върха му между ребрата си, където биеше сърцето. Хващаше щикът здраво с две ръце и поемаше въздух. Единствено трябваше да го натисне. Мъката щеше да приключи, болката щеше да изчезне и той щеше да се присъедини към загиналите си другари. Стоеше така, стиснал силно очи, търсейки сили в себе си. Разумът му намираше множество доводи да приключи мъките си, но рано или късно там, от дъното на съзнанието, надеждата се разгаряше, той поглеждаше в посоката на приятелския лагер и сваляше щика от гърдите си.

VI

Войникът се молеше на Господ да прати спасение, но времето минаваше, а спасител така и не се появи.

“Къде си, Боже? Защо ме изостави тук?”

Войникът огледа окаяната земя около себе си.

“Защо позволи тази безсмислена война? Защо ни остави да се избиваме като животни? Виж в какво превърнахме земята. Създадохме си наш собствен aд. Докога ще продължава това, Господи? Осъдени ли сме за нещо? Къде сгрешихме?”

Войникът беше поразен от нова мисъл: “Но как може да сме осъдени, когато хора започнаха тази война? Ние я започнахме и ние я провеждаме. Това не е Божият бич. Човешки ръце са виновни за теглилата ни. И аз дойдох тук по човешки причини – гордост и чест. Заради човешки причини и никой не идва да ме спаси. Защо би дошъл някой? Всички си мислят, че съм мъртъв, загубен заедно с останалите в атаката. А дори и някой да знаеше, че лежа тук, никога не би тръгнал да ме търси толкова близо до врага. Това е лудост. Дори ти, Боже, не можеш да накараш някого да направи това. Какво ли можеш да накараш един човек да направи? Имаш ли сила все още? Там ли си все още? Изостави ли ни на собствените ни произволи, или никога не си съществувал? Лъжа ли е цялата ти мощ и сила?”.

Войникът въздъхна, изведнъж разгневен: “Какво си ти? Има ли те, или си само частица въображение? Как е възможно да те има, но светът да е толкова жесток? Може би ти си жестокият? Свещениците казват, че си справедлив, но каква справедливост има в това да страдат всички хора? Къде е справедливостта за всички нас, които от години мрем в калта?”.

Ядът на войника се уталожи в ледена враждебност. В главата му се заформяше убеждението, че търсенето на отговор и помощ от Бог бе безсмилено и налудничаво. Бог не беше помогнал на никого в тази война досега – това беше засвидетелствано от мъртъвците наоколо. В продължение на години всички войници убиваха, страдаха и умираха, а писъците на ранените раздираха въздуха. Божествената намеса липсваше, а нямаше изгледи войната да приключи скоро. Гневът на войника отново се надигна и той извика към небето:

– Къде си, по дяволите? Ела да отговаряш за себе си! Не можеш, нали? Не можеш! Ти си една лъжа, подигравка! Хайде, накажи ме за богохулството! Давай! С какво по-лошо можеш да ме накажеш? Аз вече съм в ада! Къде си ти, проклетнико?

Войникът осъзнаваше, че няма да получи отговор. Той все повече усещаше, че в хаоса на света липсваше водеща сила. Нямаше да бъде спасен, защото нямаше какво да го спаси. Дори и да оцелееше, с какво го заслужаваше той, а не умрелите му другари наоколо? Те защо трябваше да умрат? С какво бяха по-недостойни? Възприятието, че има висша умисъл зад всичко, беше подвеждащо и лъжливо. Всичко на света се вършеше от хора и Бог беше само оправдание за делата. Твърдението, че божествен покровител бди над човешкия род беше нелепо и с всяка изминала секунда войникът се убеждаваше в това. Нямаше ред, нямаше смисъл. Имаше просто хаос.

Войникът се почувства потиснат от тази мисъл. Пламъкът на надеждата в него утихна, тя се превърна в тлеещи въглени. Той най-накрая осъзна, че е фатално загубен и че ще намери смъртта си там, в ничията земя. Нямаше причина или висш замисъл. Просто така се беше случило. Сега той лежеше напълно сам, и изчакваше животът да го напусне. Сълзи се стекоха по лицето му.

VII

Войникът усещаше наближаващата смърт. Все по-трудно му беше да подрежда мислите си, а очите му сякаш се замъгляваха. Паниката го завладяваше. Чувстваше се малък, нищожен – като мравка, която всеки момент ще бъде стъпкана. Безпомощността пред съдбата му сграбчи сърцето му в желязна хватка и страхът от смъртта го погълна. Имаше чувството, че потъва.

В последните му мигове надеждата, този неугасващ огън, отново просветна. Надеждата, която твърдеше, че неизвестността ще бъде приветлива, че не всичко приключва със смъртта, че все пак има ред в хаоса на вселената, го принуди да промълви:

– Прости ми, Господи!

Войникът затвори очи и издъхна.

Епилог

Някъде в далечината се чу изстрел. Истерията отново обхващаше угнетения бог. Лудостта не беше напуснала човечеството.