В плен на миналото

Едва ли може да се намери някой, който да каже, че България няма богата история, и едва ли може да се намери българин, който да каже, че не е горд с историята си. Истината е, че ние толкова много обичаме историята си, че имаме проблемна връзка с нея. Трудно ни е да погледнем напред, защото сме прекалено заети да се прехласваме по миналото. Цялата ни идентичност се върти около постиженията и борбите на хора, които са живели стотици или хиляди години преди нас.

Преди да бъда оплют като родоубиец и чуждопоклонник, нека отбележа, че нямам предвид, че не дължим уважение и признателност на историята си, или че не трябва да я познаваме. Напротив. Историята ни е основна част от нашата културна идентичност и ние можем да посочим много моменти от миналото на народа ни, които са достойни за възхищение и поклонение, моменти, които са били предопределящи за позитивните страни на нашето настояще. Естествено, не всичко в историята ни е розово и има много събития, които са ни повлияли по негативен начин, но ние дължим и на двете, и на добрите, и на лошите страни на историята, прагматичен и безстрастен поглед. Длъжни сме да гледаме честно на историята си и да я познаваме, за да бъдем информирани за настоящето си – чрез падения и успехи, чрез борби и жертви, настоящето ни е било предопределено и животът ни е придобил сегашната си форма. Дали сме щастливи от това, или не, няма значение – това са картите, които са ни били раздадени. Има значение какво ще направим с тях.

Патриотизмът като гордост

Проблемът е, че вместо да гледаме напред към бъдещето и да работим за личното си и общественото си благо, или иначе казано – да играем картите си по най-добрия възможен начин, ние сме сковани от криворазбран патриотизъм, граничещ с национализъм.

От малки сме научени, че трябва да сме патриоти, че трябва да сме горди с историята си и да обичаме родината си. Нашата гордост често преминава в горделивост и се изразява в пламенно отричане на други култури и чужди постижения, в убеденост в превъзходството ни, в нездравословно сравнение с чужди народи на база на историческото минало, в омраза към съседите, в безсмислена напереност от успехи, с които нямаме нищо общо. Сляпата “любов към родината”, разчитаща на първични емоционални реакции, не е продуктивен водещ принцип – да имаш повърхностни познания по българската история, да твърдиш, че българите сме най-великия народ на земята, да се прехласваш по огромни трибагреници или по облечени в носии и танцуващи хоро в река българи – все примери за празни действия.

Защо трябва да сме горди с историята си? С какво право? Никой не избира историята си, но дали заради икономическото си изоставане, дали заради националните си комплекси, ние сме фанатично привързани към нея, все едно сме допринесли по някакъв начин за нейното развитие. С каква наглост си позволяваме да се тупаме в гърдите, когато говорим за събития случили се преди стотици или хиляди години, все едно сме били там? Намирам за абсурдно това да определяме стойността си по чужди деяния, с които нямаме нищо общо, освен щастливото обстоятелство да сме далечни потомци на хората, които са ги извършили. Стойността на всеки един човек, а съответно и на обществото му, се определя от делата му в настоящето и техния ефект върху бъдещето. Можем да бъдем горди само със собствените си успехи. Не бихме искали нашите деца да се определят от нашите грешки и постижения, без по никакъв начин да ги надградят и да допринесат към собственото си развитие и просперитет, но в същото време сме задоволени, когато ние правим същото нещо, само че с историята си.

Историята ни е щит, когато по-напреднали държави ни критикуват, или ни дават съвети, които не ни харесват. Историята ни е щит, когато нови и либерални идеи, които атакуват архаичните ни разбирания, навлизат в общественото пространство. Историята ни е щит, когато нещо от съвремието ни не ни харесва. Крием се зад историята си и като щрауси заряваме глави в пясъка, в топлото удобство на миналото, където проблемите на настоящето не могат да ни достигнат. Безсрамно ползваме историята като лупа, която увеличава стойността на собственото ни нищожно съществуване. Изкуствено се надуваме и се мислим за повече от останалите, без да правим каквото и да е, за да докажем претенциите си.

Патриотизмът като отговорност

Патриотизмът като суетна гордост е вреден, назадничав и безсмислен. Замечтаният поглед назад не носи никаква полза, защото липсва трезвото усещане за най-основното правило в живота – животът продължава. Постиженията на миналото определят настоящето, но дотам тяхната сила се изчерпва и идва нашият ред – ние живеем в настоящето, то е всичко, което ние притежаваме. Погледи назад трябва да хвърляме, за да се информираме за процесите и събитията, формирали битието ни, и трезво да извлечем поуки от тях, не за да бленуваме по отминали величия. Всеки един от нас има само един живот. Това е. Няма нищо след това. Наистина ли искаме да го прекараме като роби, вечно оковани към миналото, несмеещи да погледнат напред и да се отърсят от оковите си? Вместо прагматично да оценим състоянието си като личности, като общество и държава, при всеки удобен и неудобен случай ние сочим към миналото с думите “Колко сме били велики!”, сякаш това е решение, на който и да е проблем. Какво значение има, че България се е простирала на три морета, когато държавата ни в момента е скована от корупция? Какво значение има, че държавата ни я има от 1300 години, когато нравственото ни развитие е в застой?

Патриотизмът е много по-здравословен и продуктивен, когато се разбира като лична отговорност за собственото и за общественото ни развитие. Отговорност, която се изразява в желание всички да живеем добре в държавата си, в смел поглед напред, към бъдещето. Всички ние печелим от това да прогресираме и да се развиваме като общество, а отговорността за това пада на раменете на всеки един от нас. Суетната горделивост, често показвана от нас, е в разрез с нашата отговорност – наглото сочене към успехите на предците ни, без постоянен стремеж към лични и обществени постижения в настоящето и бъдещето, е лицемерие и срам.

Много хора погрешно разбират идеята за патриотизма като отговорност. Според тях отговорността ни се изразява в сляпото пазене на идеалите на миналото, без тяхното преоценяване и преосмисляне, без приоритизиране на цели, които са характерни за съвремието ни. Мисленето е, че ние трябва да не отстъпваме от борбите на миналото и дължим сляпо подчинение на отминалите герои.

Не съм съгласен. Това твърдение пропуска факта, че времето, в което живеем, е различно от времето, в което са живели дедите ни. Хората са различни, светът е различен. Нашата отговорност е към нас и към обществото ни СЕГА и в БЪДЕЩЕ, както и отговорността на наследниците ни ще бъде за тяхното съвремие, не за нашето. Всеки ден ние избираме как да живеем живота си и трябва да бъдем внимателни с преценката си. Напред ли гледаме и за себе си ли живеем, или сме сковани с поглед назад, слугувайки на миналото?

Трябва да се стремим към добри дела и просперитет в рамките на съвремието си, не в контекста на миналото. Трябва да възприемаме миналото като източник на мъдрост и поуки, не като предопределен път. Нека възпитаваме децата си с идеите за това не колко сме били велики, а колко велики можем да бъдем. За да се случи това трябва всеки един от нас да осъзнае личната си отговорност, да престане да бъде апатичен и да разбере, че има само един път – напред.