Млади и свободни

    Николай отвори очи няколко минути преди алармата му да звънне и побърза да я изключи. Беше спал само няколко часа, но се чувстваше отпочинал, а и тази сутрин сънят с нищо не можеше да го съблазни – животът беше станал много по-примамващ. Пред очите му изплуваха образите от предишната вечер и приятна тръпка премина през тялото му. Обърна се по гръб, разтърка лицето си и преигра в главата си цялата нощ, с всяка малка подробност.
    Вечерта беше започнала подобно на много други – беше се събрал с трима близки приятели – Александър, Виолета и Христина, и заедно се помотаха из центъра на града, а после се застояха в един бар. Александър и Виолета си тръгнаха около полунощ, а Николай и Христина се задържаха в бара малко по-дълго, след което решиха да се насочат към парка за кратка среднощна разходка. Двамата бяха приятели отдавна, но от дни усещаха нещо различно в отношенията си, което не можеха да определят. Времето прекарано заедно беше не само израз на приятелство – имаше още нещо между тях, което ги подтикваше да търсят компанията, близостта на другия повече от преди.
    След като останаха насаме, Николай се хващаше, че е по-притеснен от обикновено за това какво говори и как го казва. По-често хвърляше погледи към Христина, за да види как тя ще реагира на думите му. Тя, от своя страна, сякаш се смееше по-високо и вървеше по-близко до него, често търсеше допира му. Никой не изказваше пряко разликата в отношенията им, но и двамата я усещаха и това ги вълнуваше и възбуждаше. Чувстваха се водени от невидима сила и все по-силно желаеха да видят къде ще ги отведе тя.
    Разходката им продължи дълго и при всяко разклонение на пътя, което можеше да ги отведе по-близо до домовете им и до края на времето им заедно, те намираха причина да поемат по по-дългия, заобиколен път. Неизказано, и двамата правеха всичко възможно да удължат вечерта, колкото могат повече. След няколко часа тръгнаха да се прибират, но не защото го искаха, а защото всеки се страхуваше да не би да прекали и да отблъсне другия.
    Николай изпрати Христина до дома й, но тя не се качи в апартамента си веднага. Вечерта беше топла и приятна, а кварталът беше притихнал, сякаш затаил дъх, да не би да притесни двойката младежи. Двамата се застояха на вратата на входа и при всеки признак на затишие на разговора, някой от тях намираше какво да каже, за да го продължи.
    Когато най-после решиха, че е време да тръгват, се прегърнаха за довиждане, но прегръдката беше по-различна от обикновено. Христина продължително се задържа близо до него и той постави брадичката си на главата й и я прегърна по-силно. Постояха така за известно време, докато, вместо да се обърне, тя повдигна лицето си към неговото. За миг сякаш се поколебаха какво да направят. После се целунаха. Вълна от емоции и страст ги обля и те продължиха целувката, докато Христина не се отдръпна леко, стисна силно ръката му и изтича нагоре по стълбите във входа.
    Николай я изпрати с поглед, после бавно се обърна и пое към дома си. Вървеше без да бърза, с ръце в джобовете, но отвътре изпитваше неповторима еуфория. Усмихваше се, без да го осъзнава, даже на няколко пъти се засмя, наглед без причина. Светът около него му се струваше много по-близък. Ясно усещаше лекия ветрец по кожата си, влагата във въздуха и пътя под краката си. Чувстваше лекота в стомаха си, сякаш всеки момент можеше да полети.
    Неусетно се прибра вкъщи и беше в леглото си, прекалено развълнуван, за да заспи. Преди сънят да го обгърне, дълго време размишляваше за приятелството си с Христина и за новонамерените си чувства към нея.
    Сега, на следващата сутрин, Николай въздъхна и стана от леглото. Хвърли поглед към мобилния си телефон, но не беше получил нови съобщения. Мъчеше се да прецени дали да изпрати съобщение на Христина и, ако го направи – какво да каже? “Добро утро”? “Как си”? “Добро утро” с целувка? Никога преди не му беше било толкова трудно да говори с нея. Постоя с телефона в ръцете си, без да прави нищо, и после набързо изпрати “Добро утро” и захвърли телефона си върху леглото. Очакването на отговор караше съобщението му да изглежда все по-глупаво и ако телефонът беше в ръката му, той постоянно щеше да проверява дали отговорът е дошъл.
    Николай започна рутината си по приготвяне за училище и се стараеше да мисли, колкото се може по-малко, за телефона си. Когато влезе в кухнята, за да си направи кафе, родителите му вече бяха там:
    – Добро утро – поздрави го баща му. – Какво ще закусваш?
    – Нищо – отвърна Николай. – Сашо ще мине да ме вземе и ще спрем някъде по пътя да си купим нещо.
    – Трябва ли всеки ден да ходиш със Сашо, бе, мамо? – обърна се към него майка му.
    Николай извъртя очи. Много добре знаеше за какво става дума:
    – Веднъж се обърка да настъпи колата пред вас и оттогава не сте спрели! Нищо му няма на карането.
    – Веднъж само сме го видели. Кой знае колко глупости прави като кара иначе? Знаеш го какъв е.
    – Стига вече, не ми се спори за Сашо – започна да се пали Николай. Този спор се водеше за пореден път и той реши, че не му се занимава с това точно сега. – Хайде, излизам, че ще закъснея.
    Майка му не изглеждаше доволна, но също се отказа да спори. Той допи набързо кафето си, мина през стаята си, за да си вземе телефона и раницата, и отиде да се обуе в коридора.
    – Чао!
    – Чао! – дойде отговора от кухнята.
    Излезе пред входа няколко минути по-рано от уговорения с Александър час и хвърли поглед към телефона си. Имаше отговор от Христина.
    “Добро утро :)”
    Николай въздъхна. Нямаше никаква представа какво да отговори и обмисляше възможността да не го прави. След малко видя приближаващата се кола на Александър и импулсивно побърза да прати съобщение на Христина:
    “Как спа? :Р”
    Чувстваше се като идиот. Все едно за първи път си пишеше с момиче. Какво му ставаше?
    – Как си, брат? – подвикна Сашо от прозореца на колата си.
    Искаше ли да му каже? Не, може би по-късно.
    – Добре съм, като всяка сутрин – Николай се качи в колата. – Къде ще ядем днес?
    – Ще минем през лафката до даскало.
    Александър изрева колата и я подкара към училището им. Обърна се към Николай:
    – С Вили вчера си говорехме днес вечерта да отидем на Гледката. Надъхан ли си? Ще вземем Хриси, а Явор и Владо също казаха, че може да дойдат.
    Гледката беше популярно място сред младежите в града им, където се откриваше панорама над целия град. Явор и Владо бяха приятели на Александър и често се движеха с него. Николай си мислеше, че не иска да прави планове преди да е имал възможност да се види с Христина, но ако тя щеше да ходи, защо не?
    – Ще дойда, как няма.
    След малко спряха на паркинга пред училището и отидоха да си купят закуска. Помотаха се в двора, докато закусят, и после се насочиха към класните си стаи. В училищните коридори бяха посрещнати от Виолета, която прегърна и целуна Александър. Веднага след това се направи на сърдита и каза:
    – Значи Ники можеш да го взимаш с колата, а мен не можеш, така ли?
    – Ами ти живееш на другия край на града, бе, Вили, какво искаш? – отвърна Александър. После добави: – А пък и много добре знаеш, че Ники ми е истинската любов, нали?
     Виолета го плясна по рамото.
    – Идвай с мен, че ще закъснеем.
    Те се насочиха към класната си стая, а Николай пое нагоре по стълбите към горния етаж. Беше почти краят на учебната година, а за дванадесетокласници като тях, това означаваше и краят на гимназията. Дванадесети клас беше преминал леко и бързо, без да бъдат натоварвани излишно в училище – имаше неписан договор между повечето учители и учениците, че дванадесети клас не беше сериозен.
    Когато Николай намери мястото си в класната стая, веднага погледна телефона си и видя няколко съобщения от Христина:
    “Ами не спах много”
    “С някого решихме да обикаляме града посред нощ :Р”
    След тези съобщения беше изминало известно време, в което той не й беше отговорил, и след това тя беше изпратила:
    “Ще ходиш ли тази вечер с другите на Гледката?”
    Николай се ядоса на себе си, че не й беше отговорил по-рано. Побърза да й изпрати съобщение:
    “Да, мисля да отида. Ти?”
    Отговорът дойде след малко:
    “Да”
    “Ще се видим там значи”
    Николай разочаровано захвърли телефона върху чина си. Не беше отговорил навреме и сега тя си мислеше… Кой знае какво си мислеше? Въздъхна. Учителят влезе в стаята, но до края на часа умът на Николай така и не се насочи към урока.
    Учебният ден премина тягостно. Почти всяко междучасие Николай се виждаше с Александър и Виолета, но, както никога преди, се дразнеше от откритата им близост. Тя го караше да се чувства потиснат и притеснен. Разговорът с Христина беше застинал, а тя учеше в друго училище и разстоянието между тях му се струваше огромно.
    След последния час, Николай научи от Виолета, че този следобед Христина ще бъде заета и няма да излиза, затова ще се присъедини към тях вечерта. Това го разочарова и вместо да прекара следобеда с приятелите си, както обикновено, той си измисли оправдание да се прибере вкъщи. Следобедът му премина в играене на компютърни игри, с цел да се разсея, но това бе невъзможно, тъй като мислите му постоянно се връщаха към Христина.
    Когато настъпи привечер, Николай пое към автобусната спирка, където се бяха уговорили да се срещнат. Не му се наложи да чака дълго и скоро Александър отби. На пасажерското място отпред беше Вили, а на задната седалка зад Александър беше Христина. Николай седна отзад, до Христина и я погледна смутено. Тя също му хвърли поглед и после бързо извърна очи.
    – Владо и Явор ще идват ли? – попита Николай.
    – Преди малко казаха, че не можели – отвърна Александър. – Омръзнаха ми техните номера вече, постоянно отказват в последния момент.
    Александър и Виолета подеха разговор, но Николай слушаше с половин ухо и се обаждаше само, когато се обръщаха към него. Често хвърляше погледи към Христина и усещаше, че тя прави същото. Забеляза, че дланта й почиваше на седалката близо до него и се запита дали нарочно я бе поставила там. Очакваше ли от него да хване ръката й? На няколко пъти почти посегна, за да я стисне, но в последния момент се спираше. След няколко такива случая реши, че е по-добре да рискува – каквото ще да става. Обърна се към Христина и хвана ръката й.
    Тя стисна неговата в отговор, погледна го в очите и му се усмихна. Двамата се засмяха тихо и сякаш огромна тежест се вдигна от раменете на Николай. Той отново усети лекотата в стомаха си.
    Пътят към Гледката беше осеян със завои, а Александър караше бързо и понякога изпреварваше рисково. При всеки подобен случай, Христина, от притеснение, стискаше леко ръката на Николай. На няколко пъти той й се усмихна с насмешка и тя извърташе очи, уж раздразнена.
    Скоро стигнаха до Гледката и Александър паркира колата наблизо. Имаше и други хора, които се наслаждаваха на панорамата, чуваха се смях и разговори. Александър поведе групата към една свободна пейка, където се настаниха и за няколко момента съзерцаваха града в мълчание.
    След малко Александър се обърна към Христина:
    – Е, Хриси, пусна ли документите днес?
    Николай се учуди. Какви документи?
    – Да, най-накрая – отговори Христина. Хвърли бърз поглед към Николай и допълни: – В Мюнхен или в Берлин, това са възможностите.
    Николай веднага осъзна за какво става дума. Христина отдавна беше обявила, че ще следва висшето си образование в Германия и двамата с Александър често говореха за това. Той беше кандидатствал в Германия и Великобритания, но още не беше взел решение къде иска да учи. Николай и Виолета щяха да продължат образованието си в България.
    Николай беше жегнат от новината за кандидатстването на Христина, но веднага след това се почувства глупаво – между тях нямаше нищо сериозно – защо се чувстваше засегнат? Тази мисъл, обаче, не утоли чувството на горчивина в него и той се загледа мълчаливо към града.
    Христина се заговори с Александър за изборите им за университети, но скришом наблюдаваше реакциите на Николай. Виолета, която беше недоволна от бъдещото заминаване на приятеля си, а и ревнуваше от това, че трудно се включваше в тези разговори на Александър и Христина, нервно тропаше с крак и след малко запали цигара. На няколко пъти се опита да насочи разговора в друга посока и скоро темата за висшето образование беше сменена. Николай й беше благодарен за това и се включи по-активно в последвалите дискусии.
    Четиримата прекараха още дълго време на Гледката. Наслаждаваха се на хубавото време и на компанията си, на това да бъдат млади и най-големите им неволи да бъдат къде ще бъдат студенти и дали чувствата им са споделени. Когато решиха да тръгват, Александър и Виолета поеха първи по пътеката към колата и скоро се скриха зад един завой. Николай и Христина се позабавиха и, когато останаха насаме, Христина стисна силно ръката на Николай и го целуна кратко, но страстно.
    – Ще им кажем ли? – попита Николай.
    – Може би по-късно – отговори Христина и отново го целуна.
    Двамата се спуснаха към колата и пуснаха ръцете си, но не можеха да се спрат от това да пристъпват по-леко и да се усмихват по-широко. Александър и Виолета ги чакаха до колата. Александър погледна Николай изпод вежди, но не каза нищо. Николай се направи, че не му обръща внимание.
    Докато се спускаха към града, Николай забеляза, че трафикът към Гледката се беше увеличил. Имаше повече коли по тънкия път и на Александър му беше трудно да изпреварва. Не обичаше да вижда кола на пътя пред себе си и се ядосваше, ако не му се удадеше възможност да я задмине.
    – Нямаме бърза работа, Сашо – обади се Николай и смигна на Христина, която стисна благодарствено ръката му.
    – Не е в това въпроса – отвърна раздразнен Александър и посочи към колата пред тях. – Е, виж го тоя как кара като баба ми! Абе ще ти…
    Александър понечи да изпревари колата отпред и настъпи педала за газта. Пред тях имаше завой и той трябваше да направи маневрата бързо, защото имаше силно ограничена видимост. Набързо успя да се изравни с колата, която допреди малко беше пред тях, но в следващия момент от завоя в насрещното се показаха фаровете на засилена кола. Христина впи нокти в ръката на Николай, а Виолета изпищя. Николай погледна ужасен белите светлини, без да може да издаде звук. Александър завъртя рязко волана на колата и наби спирачки, но беше прекалено късно и другата кола връхлетя върху тях.
     Ударът дойде от страната на Александър и Христина. Времето сякаш едновременно се забърза и се забави. Въздушните възглавници на предните седалки се отвориха веднага, но Николай и Христина бяха предпазени само с колани. Коланът на Николай го задържа на място, но главата му се разтресе неудържимо и се удари в облегалката му.
    Всичко приключи толкова бързо, колкото и започна. Колите се застопориха на място и всичко утихна. В далечината се чу звукът от търкане на гуми по асфалт след рязко натиснати спирачки.
    Главата на Николай беше пламнала от болка. Огледа се и видя белите въздушни възглавници пред Александър и Виолета. Почувства изтръпване в левия си крак и видя, че той беше затиснат от седалката на Виолета, която се беше озовала много по-близо до него, отколкото трябваше да бъде. Той раздвижи пръстите на ръцете си и осъзна, че вече не държеше ръката на Христина. Погледна към нея и застина в ужас. Обзе го страх, какъвто не бе изпитвал преди. Вратата от нейната страна на колата беше смачкана и неразпознаваема, сякаш беше влязла вътре в самата кола. Христина беше застанала в странна поза, без да мърда. Главата й беше облята в кръв, а косата й беше покрила лицето й.
    – Хриси? – промълви Николай.
    Виолета и Александър отпред се бореха да се освободят от въздушните възглавници. Виолета плачеше оглушително и беше изпаднала в паника.
    – Христина! – повтори Николай, този път по-настойчиво. Отговор не дойде.
    Виолета успя да се обърне назад и запищя, когато видя Христина. Александър плачеше тихо и безспирно мълвеше:
    – Не, не, не, не!
    Николай се пресегна, за да отметне част от косата на Христина и откри лицето й. Очите й бяха втренчени в него, но в тях нямаше нищо, те бяха празни, студени и неподвижни като тъмни кладенци. Той усети сълзи по бузите си. Стисна силно ръката на Христина, но напразно.
    Някъде, сякаш много отдалеч, Александър се чуваше:
    – Какво направих…
    Николай примигна между сълзите си. Не можеше да откъсне очи от замръзналия поглед на Христина. Този поглед щеше да бъде с него до края на дните му.