Спирка за разкази

Страхотният проект на сдружение “Кашалот” – “Спирка за разкази”, ме подтикна да напиша няколко много кратки разказа, с които да участвам в инициативата. „Миг“ беше одобрен от организаторите и намери мястото си на спирка „Васил Априлов“ в Пловдив. Тук можете да прочетете и другите два разказа, които написах.

Миг

    Малкото момиченце се усмихваше широко и си играеше с жилетката на баба си, която седеше свита в голям стол. Тази усмивка озаряваше светът на старата жена и я караше да се чувства жизнена и истински щастлива, сякаш цялото й съществуване се въртеше около светлината на това дете.
    – А пък, бабо, ти знаеш ли, че аз утре ще започвам първи клас? – запита гордо момиченцето.
    – Ооо, така ли, бабо? Ами ти вече си голяма кака, виж колко си пораснала! – отвърна бабата.
    Майката и таткото на момиченцето стояха леко встрани и разговаряха с жена, представителка на старческия дом, която беше облечена с униформа на служителите от дома. Бащата погледна часовника си и направи знак към жена си. Тя се обърна към момиченцето и каза:
     – Хайде, кажи довиждане на баба, че трябва да тръгваме.
    Момиченцето послушно слезе от скута на баба си и се обърна към нея:
    – Довиждане, бабо!
    – Довиждане, мила! – помаха бабата в отговор.
    Семейството излезе от стаята, последвано от социалната работничка от дома. Бабичката, вече сама, въздъхна, поприбра жилетката си, скръсти ръце в скута си и се загледа мълчаливо в тях.
    След миг вратата се отвори отново и семейството влезе обратно. Момиченцето изтича при баба си и извика:
    – Бабо, бабо, а пък аз завърших първи клас с отличен!

Втората война

    Цялата земя се тресеше от взривовете на падащите снаряди. Шумът от експлозиите, примесен с писъци на ранени и умиращи, беше оглушителен. Войникът стоеше присвит в окопа си и с една ръка придържаше каската на главата си, с другата стискаше здраво пушката си. Цялото му същество желаеше да прескочи окопа и да побегне назад, колкото се може по-далеч от непрестанния артилерийски обстрел, от влажните и мрачни окопи и от войната, но той много добре знаеше, че окопите бяха най-безопасното място по време на подобен бараж.
    Покрай него се бяха свили другарите му. Някои безспирно се молеха за спасение, докато други ругаеха всеки път, когато някой снаряд паднеше по-близо до тях. Войникът срещна погледа на един от своите приятели, който беше залегнал на няколко метра встрани и прочете страха в очите му. В следващия момент приятеля му вече го нямаше, заринат след падането на снаряд на крачка от него.
    Войникът се събуди с вик и се огледа. Не беше на фронта. Беше в купето на влак, а покрай него седяха млади войници, които се оглеждаха неловко и му хвърляха притеснени погледи. Той извади кърпа и попи избилата пот по челото си, пое си дълбоко дъх и се опита да се успокои.
    Погледна през прозореца към пейзажа отвън. Преди малко повече от две десетилетия беше пътувал за война по същия начин, но измежду другарите му се върна само той. Сега, вече възрастен, но отново на път за война и отново заобиколен от младежи, той се питаше – колко от тях щяха да се върнат?

Помнете

    Всички се приближиха близо до стареца в средата на стаята и утихнаха. Повечето присъстващи бяха облечени с безцветни и груби панталони и ризи, а лицата им бяха изпити. Сред тях имаше деца, младежи и възрастни, но всички втренчиха поглед към стария мъж и зачакаха.
    Старецът се понамести на мястото си и вдигна очи. Въпреки че беше разказвал историята безброй пъти, никога не беше лесно да започне. Огледа се около себе си, вгледа се в очите на всяко от децата. “Трябва да знаят. Трябва да се повтаря. Трябва да се помни.” помисли си той. След това започна:
    – Първо загинаха пчелите и насекомите. Случи се постепенно. От година на година все повече видове изчезваха, докато един ден скоростта, с която измираха, стана необратима. Някои хора се опитаха да ни предупредят, но напразно. Повечето растителност изчезна, последвана от повечето животни. Това съвпадна с вдигащите се температури, които ни донесоха бедствия, каквито не бяхме виждали преди. Хората изгаряха живи, давеха се или гладуваха до смърт. Земята беше в треска и се бореше с най-големите си вредители – ние, хората – старецът замълча за миг. – След това започнаха войните.
    Сълза се спусна по бузата му. Слушателите му го гледаха с отворени усти и поглъщаха всяка негова дума. Той продължи:
    – Бяхме горделиви, егоистични и глупави. Не се запитахме “Накъде отиваме?”. Вижте света ни сега. Пустиня, глад и смърт.
    Старецът надигна глас:
    – Помнете. Помнете грешките ни и когато някой ден човешкият род отново е изправен пред избор за пътя си – сетете се за нас.