Няма вече истински мъже

    Двамата с Блажо Стоименов седяхме на терасата и се наслаждавахме на пролетния въздух. Той се бе разположил на червения си пластмасов стол, а аз бях срещу него, през една малка масичка подредена с голяма чиния салата и две ракии. Говорехме си за днешната младеж.
– Туй това днешните мъже не са мъже – възмущаваше се Блажо. – Нали ги виждам всеки ден по улиците. Всеки с прическа някаква, косата им завъртяна ту наляво, ту надясно… Напарфюмирани повече от момичетата. Е това, питам те, нормално ли е? Върви срещу мене – как да го разбера мъж ли е, не е ли? Един мъж трябва смело да върви, да те е страх да го погледнеш в очите! Такива гейски причесчици не предизвикват респект.     За него да си респектиращ бе най-важното човешко качество.
    – Знам те аз – ти ще кажеш “респектът не се постига със страх”, но няма да си прав. Че то уважението и страхът са едно и също нещо бе, момче! Да се научиш от рано! Никой няма да те уважава, ако не се страхува от теб. Човек в живота или мачка, или го мачкат. От мене да запомниш: гледаш само своето, а пък другите да се оправят. Някой ако има проблем – да не смее да се обади!
    Блажо долови скептичния ми поглед и ме изгледа с присвити вежди:
    – Абе ти да не си гейтак, а? Педал да не си? Ти чуваш ли какво ти говоря? Чуваш, ама не слушаш. Ама, то, вий младите не сте научени. Едно време на казарма се ходеше и там бързо се разбираше кой какъв е. Затова нямаше педали едно време, не като сега. Мъжете бяха мъже. И не само това, на живот се учехме в казармата.
    Блажо прокара дебелите си като кебапчета пръсти по голия си корем, изпъкнал между разкопчаната риза, и се загледа в далечината, спомняйки си за казармата:
    – Мъже ставахме там. Учения, упражнения, тренировки! Ти остави това, каква дисциплина имаше! Лягахме, ставахме по заповед. Леглото трябваше да е оправено, оръжието трябваше да е изрядно, униформата прилична, всичко! Що нещо съм научил там – да шия, да пера, да готвя, да чистя. Днешните мъже все на майките си за всичко чакат. Туй мъже ли са?
    Блажо допи ракията си и извика силно към отворената врата на терасата:
    – Я донеси още малко ракия. Пак малко си наляла! Цялата ти работа такава! И салата донеси още, че ще свърши. И туй пране тука виси на простира от сума ти време няма ли да го прибираш вече? Ризата ми за утре няма сама да се оглади! Ей, не се научи бе!
    Жена му донесе желаната ракия и салата и се върна обратно в апартамента.
    – Какво казвах? А, сетих се. За казармата. Мъже ставахме там, ей! Мишоците, и те покрай нас, бързо си научаваха мястото. Колко поръчения са изпълнявали вместо нас, будалите им с будали! Нали ти казах – или мачкаш, или те мачкат. Имахме много слабаци в казармата, ама добре, че минаха оттам – да си научат мястото в живота. Е, сега като няма казарма, виждаш ли какво става? Всяко си мисли, че е наравно с другите. Да, ама не! Но няма кой да ги научи. За някои е късно вече. Не ги ли виждаш – паради правят, горди били. Да бяха ходили на казарма, щяха да видят те. Мястото си щяха да знаят. Ама на, махнаха казармата. Късно е вече за тях.
    Блажо направи заканителен жест с пръст към небето.
    – Оня отгоре ще ги накаже всичките, аз знам. То да имаше една лесна да ги затворим всичките в лудницата, докато не се освестят, ама на! Не може. Тука не остана никой да пази християнските ценности. И семейства искали да правят, деца да осиновяват. Ами че те не знаят ли, че семейството е от мъж, жена и деца? Къде отидоха семейните ценности в днешно време… То всеки знае, че в едно семейство трябва жената да гледа децата, докато са малки, да им готви, да им чисти, да им пере, а мъжът трябва да ги учи на нещата от живота. Аз на моя син съм му казал от малък как стоят нещата. Един господар има в нашата къща и толкова. От бой съм го спуквал само дето ми е повдигал глас. Да си знае. А пък навън съм го научил да мачка. Няма да ми става някакво мазно педалче. В тоя живот силните напредват, респект трябва да има. Казвам ти, не останаха мъже в тая държава. Всичко наготово чакат и все някой им е виновен.
    Блажо се загледа към задаващите се тъмни облаци.
    – Айде, давай да влизаме вътре, че захладня. Жена, прибирай го това пране най-после, че ще вали. И слагай масата вътре, да си пием ракията. И ракия долей. И още салата направи. Айде, по-бързо, колко време ще те чакам!