За приятелството и планината
За последен път проверихме дали не бяхме забравили нещо и нарамихме раниците. Слънцето напичаше ярко и настроението ни беше добро. Времето се очакваше да се влоши в следващите дни, но ние нямахме търпение да започнем похода си. Вдишахме дълбоко от планинския въздух и поехме напред.
Селището, от което тръгнахме, беше начална точка на множество планински пътеки и повечето от къщите наоколо бяха къщи за гости. Бяхме оставили колата в гаража на една такава къща. Сега бързахме напред – да излезем по-скоро от заобикалящите ни постройки и да влезем в гората.
Скоро поехме по една планинска пътека, която се отдели от пътя и залъкатуши нагоре по планинския склон. Бяхме доволни да сменим асфалта с чакъл, камъни и пръст. В гората беше леко прохладно и настроението ни беше приповдигнато – чувствахме се свободни и се наслаждавахме на земята под краката си и на шумовете на планината в ушите си. Времето беше прекрасно за планинарство. Не беше прекалено топло, но слънцето се усмихваше през клоните на дърветата. Лек, разхлаждащ ветрец се появяваше от време на време, колкото да разшумули листата на дървесните корони.
По склоновете покрай нас можехме да видим дълбоките улеи, оставени от пороите от предишните дни. Напомняха, че времето в планината може за минути да се промени, а когато има буря, може да бъде страшно.
С моя спътник, Боян, вървяхме неуморно, натоварени с тежките раници. Спирахме от време на време, за да си поемем дъх и да пийнем глътка вода. Боби спорадично се забавяше, за да снима.
Не помня за какво си приказвахме, докато вървяхме. Предполагам, че няма значение. В компанията на стар и добър приятел, с когото споделяш любовта към природата и планината, докато слънцето грее силно в небето, въздухът е свеж, а короните на дърветата потрепват от лекия вятър, разговорът е последната подробност, която би запомнил. Чувството, обаче, чувството на свобода, на удовлетвореност, на братска дружба, трудно се забравя. Думите, които сме изговорили, независимо от темата, са били не друго, а израз на взаимно разбирателство и удоволствие от прекараното време заедно, вървейки по планинската пътека.
Колкото по-нависоко се изкачвахме, толкова по-стръмно ставаше. Налагаше ни се да взимаме повече почивки, но всеки следващ момент на отдих ни даваше възможност да се насладим на гледките около нас. Хоризонтът ни се увеличаваше, заедно с надморската височина, и пейзажите, които се откриваха пред очите ни, бяха все по-възхитителни.
С напредването на деня, времето започна да се влошава. Слънцето все по-рядко ни поздравяваше иззад облаците и вятърът се усили. Усещахме, че през нощта щеше да вали и решихме да побързаме към първата хижа, в която щяхме да пренощуваме.
Дърветата покрай нас се бяха изменили от широколистни на иглолистни. Скоро и те почти изчезнаха и на тяхно място се срещаха храсти и ниска растителност. Изведнъж пътят ни изведе на гола, неравна поляна. Продължихме да се движим по склона на планината и скоро вървяхме между стадо пасящи крави. Пастирът им седеше на голям камък наблизо, гегата му лежеше в скута му. Носеше сини панталони с ботуши, раирана риза и черно горнище на анцуг, беше заметнат със синя куртка. Имаше бежова шапка на главата. Лицето му беше мургаво, сбръчкано от вятъра и слънцето и усмихнато.
– Добър ден! – поздравихме ние.
– Добър ден, момчета! – дойде приветливият отговор. – Седнете и си починете, вие вече сте гости! Как сте, момчета, откъде идвате?
Обяснихме пътя си и попитахме за посоката към хижата.
– Ей там, зад тоя хълм веднага ще я видите – посочи с гегата пастирът. – Следвайте ей тая пътечка и след половин час ще стигнете.
– Благодарим – отвърнахме ние. Боби повдигна фотоапарата си. – Може ли да те снимам?
– То, че може, може, ама недей ме снима мен, да не си изгориш филма.
Боби се засмя:
– Не се притеснявай, има още много.
– Откъде сте вие, момчета?
– От Варна сме.
– Отдалеч идвате значи. Чак от морето. Защо така става, хората от морето планината търсят, другите пък – обратно?
– Всеки търси, каквото няма – отвърнахме ние.
– Такава е май работата – съгласи се с нас. После размисли малко и рече: – Ама не винаги. Имам аз роднини от Бургас, живял съм там. Не мога да живея аз в града и това е. Много е шумно. Все с някой ще се скараш. Виж, тука е чиста работата – няма с кого да се скараш и кой да те ядоса.
– Така си е, може би затова и на нас толкова ни харесва в планината – отвърнахме с усмивка ние.
Поговорихме си с пастира още няколко минути и се сбогувахме. Пожелахме му лек ден, а той ни отвърна:
– Хайде, със здраве, момчета, и пак ще се видим!
Поехме по пътя си и размишлявахме за хората от планината.
Всеки, който идва в планината от града, забелязва особената добронамереност на хората, които живеят там. Тази добронамереност може да се опише като свойствен тип другарство, неприсъщо за забързания град. Едното от първите неща, които баща ми ме научи за планината беше, че ако срещнеш човек по пътя си, задължително го поздравяваш с добър ден. В началото мислех, че това е проста учтивост, планинарски етикет, който снобарски се спазва от всички. С времето прекарано в планината, обаче, все повече се убеждавам, че доброто отношение не се дължи само на подобни неофициални правила и не стига само до размяната на поздрави. Напротив, добронамереността извира отвътре и е съкровена част от хората тук. Добрата дума обикновено е последвана от въпрос за това накъде вървиш, насока за пътя, приятелски съвет, а накрая – духовита шега. Липсва присъщата досада на градския човек, който е принуден да общува с други хора. В планината хората те приветстват с усмивка и предлагат помощ, без да очакват тя да бъде поискана и без да искат нещо в замяна.
С подобни мисли стигнахме до хижата. Тя беше голяма правоъгълна постройка с дълги маси и пейки отпред. Имаше леко западнал вид, на места мазилката беше напукана, а капаците на прозорците – счупени. Отстрани беше вързано огромно куче, което се изправи, когато ни видя. От другата страна имаше много стар ван, който изглеждаше все едно последно е бил каран преди четвърт век. Подминахме няколко табели, които сочеха пътеките към съседните хижи и забелязахме хижаря. Беше облечен със сив панталон и светлозелена тениска и събираше пране от простира до хижата.
Хижарят ни махна да се приближим и се насочи към хижата с голяма купчина дрехи в ръце. Ние с радост свалихме раниците от гърбовете си и ги оставихме на пейките до масите. Изпитвахме огромна удовлетвореност от това да свалим тежестта от гърбовете си, за да отпочинат схванатите ни мускули. Побързахме да се облечем, заради силния вятър, който ни пронизваше. Склоновете наоколо бяха покрити с мъгла, а денят броеше последните си часове.
Хижарят се показа на вратата и се обърна към нас:
– Добър ден! Ще искате ли нещо за хапване?
– Какво предлагате?
– Има гъбена супа и бобена супа – отвърна хижарят.
Двамата с Боян се спогледахме. И двамата бяхме страшно гладни.
– От всяка супа по една порция и по четири филии хляб – казах аз.
– Една бобена и една гъбена и четири филии хляб, така ли?
– Не, не. За всеки по една бобена и гъбена и за всеки по четири филии.
Хижарят вдигна вежди:
– Доста сте изгладнели май, а?
Усмихна се и влезе обратно в хижата. Ние се поразходихме около хижата и отидохме при кучето. То, изглежда, само това чакаше, защото веднага легна по гръб и се заигра с нас. След малко хижарят се появи отново на вратата и ме привика да взема купите със супата и приборите. Набързо се измихме и нападнахме яденето. Това бяха най-вкусните супи, които бяхме яли.
Не след дълго хижарят се върна и ни попита дали ще пренощуваме в хижата, на което ние отвърнахме утвърдително.
– Добре, елате да ме намерите вътре, когато сте готови, и ще ви покажа къде ще спите.
Ние се помотахме навън докато не започна да се свечерява и после пренесохме раниците си вътре.
В хижата беше просторно и много топло. В печката бумтеше огън, а по телевизията даваха новините. Хижата имаше малко преддверие, където събухме обувките си и ги заменихме с чифт чехли. От преддверието се влизаше в общата стая – голямо пространство с маси и пейки до стените, на които имаше окачени картини и гоблени. Отляво на входа беше кухнята, а отсреща имаше врата, която водеше до баните и до стълбището за втория етаж.
Последвахме хижаря на втория етаж и той ни въведе в малка стая с четири двойни легла. Разопаковахме част от багажа си и си избрахме легла.
След половин час влязохме в общата стая изкъпани и освежени. Изучихме картините по стените и се заиграхме с една котка, която се въртеше покрай печката. Гледахме новините и разговаряхме за следващите дни и какво ни очакваше.
Скоро огладняхме отново, затова в кухнята стоплихме няколко консерви, които носихме със себе си, и се гостихме отново. Отпуснати на пейките близо до печката, ние се наслаждавахме на сладката блаженост от почивката след цял ден скитане из планината. Преди да се усетим дойде време за лягане и се отправихме към леглата си, в очакване на сладката прегръдка на съня.
На следващата сутрин се събудихме отпочинали и готови за път. Времето беше тъмно и влажно, но мъглата сякаш постепенно се изчистваше. През нощта беше валяло, но слабо. Закусихме набързо и стегнахме багажа си. Хижарят каза, че ще се обади на колегата си от следващата хижа, за да го предупреди да ни очаква. Ние си платихме, сбогувахме се и се отправихме на път.
Студеният сутрешен въздух ни ободряваше, а и мъглата почти изчезна, което ни позволи да оценим красотата на планината. Гледките бяха живописни и пленяващи. Пътят ни следваше малък ручей, който течеше в котловина между склоновете на планината и тихото шумолене на водата по прекрасен начин допълваше идиличното спокойствие. Има места в планината, които са необикновени – сякаш всичките ти сетива постигат хармония. Чистият планински въздух изпълва дробовете ти със свежест, докато гледките около теб пленяват очите ти, а слухът ти бива гален от неопетнените звуци на природата. По такъв блажен начин се чувствахме и ние, докато вървяхме в долината.
Скоро пътеката ни отведе до началото на гъста гора и започна отново да се катери нагоре. Ние се обърнахме за последно към откритите склонове зад нас, сякаш за да запомним завинаги пейзажа и начинът, по който ни караше да се чувстваме.
Поехме нагоре през гората, която бързо скри предишните гледки. Тук отново можехме да видим следи от бурите от предишните дни – много дървета бяха с изпочупени клони, а понякога цели дънери се бяха сгромолясвали на земята. При подобни гледки бързо си спомняхме за очакваното лошо време през нашия поход. Осъзнавахме, че освен красива и приятна, планината може да бъде жестока и опасна – добре беше да бъдем много внимателни.
Когато излязохме от гората, мъглата отново се беше спуснала над планината. Времето захладня и бяхме принудени да се облечем по-дебело. Ориентирането стана изключително трудно, а гледките бяга постоянно скрити зад бяло було. На няколко пъти минахме през стада от крави, чиито очертания успявахме да различим едва на метри от тях. Мъглата беше станала толкова гъста, че дори се притеснявахме да не се загубим помежду си. Вървяхме близо един до друг и следвахме зимната маркировка, която на моменти беше почти неразличима.
Бяхме мълчаливи, а погледите ни бяха забити в земята пред нас. Нямаше планински пейзажи, които да привличат вниманието ни, а склоновете бяха кални и хлъзгави. Мислехме си единствено за това, че трябва да напредваме. От време на време се спирахме и се обръщахме назад, само за да видим бялото легло на мъглата навсякъде около нас. Колкото и да се катерехме нагоре, не можехме да напуснем облачното царство.
Времето продължи да се влошава в следващите часове. Скоро заръми, а недълго след това дъждът се засили. Земята беше мокра и краката ни често потъваха дълбоко в калта. Пътеката се беше превърнала в корито на малка река, затова ни се налагаше да вървим леко встрани и на много пъти да заобикаляме трудни участъци.
Бурята се разразяваше все по-силно и ние започнахме да чуваме отчетливо гръмотевици в далечината. Знаехме, че е опасно да се разхождаме по билото на планината по време на буря, затова решихме, че ще е разумно да спрем и да се прикрием. Свалихме раниците и ги заметнахме с дъждобран, който прикрепихме към земята с няколко камъка. В раниците оставихме и изключените си телефони. Отдалечихме се на прилично разстояние от малката могилка, която бяхме направили, и се прикрихме до един голям камък.
Седяхме присвити, подгизнали от силния дъжд, и се ослушвахме за гръмотевици. Рядко нарушавахме мълчанието си. От време на време подхвърляхме някоя шега или отбелязвахме промяна в силата на дъжда. И двамата бяхме болезнено наясно с опасността, в която се намирахме, и всеки беше погълнат от мислите си.
Мислехме си за планината и повратностите на планинарството. Само преди няколко часа се наслаждавахме на прекрасна гледка и укротена планина. Сега, подгизнали, премръзнали и уплашени, ние се присвивахме при всеки гръм и чакахме ядът на планината да отмине.
Прекарахме дълго време свити по този начин, докато честотата на гръмотевиците не спадна. Скоро вече се чуваха много отдалеч и много по-рядко, затова решихме, че е време за тръгване. Оставаха ни около два часа път до хижата и искахме да стигнем преди мръкване. Измъкнахме раниците изпод дъждобрана, който прибрахме обратно в едната от тях, и тръгнахме отново. Дъждът така и не спря, а мъглата си оставаше все така гъста. Напредвахме бавно, като понякога се ослушвахме, винаги готови да се прикрием отново.
След малко пред нас изникна препятствие – пътеката ни минаваше през висока и ръбата скала, заобиколена от урви. Участъкът беше обезопасен с въжета, но това не намали притеснението ни. Продължихме внимателно напред, изкачвайки се бавно и предпазливо. Скалата беше достатъчно трудна за изкачване и без опасността от ограничена видимост и хлъзгави камъни.
Успяхме да преминем благополучно и пътят ни напред не ни скрои нови изненади. Започнахме да се спускаме надолу по билото и знаехме, че скоро ще видим втората хижа. Минахме през гъста гора и скоро излязохме на селски път, който ни изведе до няколко постройки.
Първо видяхме една малка двуетажна къща, която изглеждаше чисто нова. Покрай нея бяха нахвърляни дълги дъски и керемиди. Малко след това от мъглата се показа и старата сграда на хижата – голяма каменна постройка. Отпред имаше няколко пейки и маси, леко встрани беше паркиран джип, а зад хижата се намираше продълговато здание. Пътеката ни минаваше покрай хижата и се изкачваше по малко възвишение, на което имаше друга постройка.
Почувствахме силно облекчение от тази гледка и забързахме към главната сграда. Скоро чухме гласове и се насочихме към тях. В преддверието видяхме няколко човека, които сваляха мокрите си дрехи. Поздравихме се и се разпитахме кой откъде идва. Оказа се, че те са част от голяма група и тъкмо бяха пристигнали от обратната на нашата посока. Времето било все така лошо и натам.
С Боян побързахме да сменим мокрите си дрехи. Докато се събувахме, на входа се появи хижарят. Висок и слаб, той носеше гумени чехли, долнище на анцуг и тениска. Веднага се обърна към нас:
– Здравейте, момчета! Бая сте подгизнали май, а? Колегата ми се обади да ме предупреди, че идвате. Голяма група имаме днеска, ама ще намерим и за вас място някъде. Оправете се и ей сега ще дойда да ви покажа къде ще ви сложим.
Хижарят влезе в хижата, а ние намерихме място за обувките си до едно малко шкафче. Оставихме раниците върху един стар фотьойл и излязохме навън, за да разгледаме. Всичко беше обгърнато в мъгла и различавахме единствено очертанията на постройките покрай нас. Наоколо сновяха хора и обсъждаха прехода си.
След малко хижарят се върна и ни махна да го последваме. Нарамихме отново раниците и тръгнахме след него.
– Голяма група са тея, четиридесет човека. Няма да има място при тях да ядете после. Ще ви взема при мене. Ракия пиете ли?
– Пием – отвърнахме ние, леко стъписани от въпроса.
– Ще пиете, ами, къде ще ходите! Елате при мене като стане време за вечеря и ще хапнете с мене в кухнята – каза хижаря и се обърна към къщичката: – Тая къщичка тука е нова и не е съвсем довършена, ама ще ви настаним тука. Другите съм ги пръснал по всичките къщи, че не можем да ги поберем иначе. Всичко е ново вътре, само не разправяйте много-много, че да не се обидят другите, че не са на ново. Не я даваме по принцип все още къщичката, ама днес няма как.
Хижарят ни въведе в малката къща и ни показа стаята. Тя беше малка, само с две двойни легла. Всичко беше чисто ново и изрядно. Хижарят ни остави и ние хвърлихме раниците си на земята и се излегнахме на леглата. Бяхме щастливи да сме на сухо и на завет.
Починахме малко и осъзнахме, че до вечеря има още няколко часа, но ни мъчеше страшен глад. Отворихме няколко от консервите си и седнахме на една от пейките отвън да похапнем. Дъждът беше спрял, но все още бяхме погълнати от ниските облаци. Подозирахме, че ни заобикалят спиращи дъха пейзажи, но ние виждахме само белия памук на мъглата.
След като заситихме глада си, влязохме в хижата на топло. Тя беше препълнена с хора. Повечето седяха около масите и си говореха, или играеха карти. Чуваха се и деца, които се караха за нещо в съседна стая. Ние се настанихме на два меки стола и имахме намерението да играем шах, но бързо осъзнахме, че сме прекалено уморени, за да се съсредоточим. Фигурите си останаха наредени, но непипнати. Решихме да се върнем до къщичката си и да поспим за няколко часа.
Когато се събудихме беше около осем часа и отново бяхме огладнели. Набързо отидохме до хижата, където всички бяха наредени около масите и чакаха вечерята. Насочихме се към кухнята, където заварихме хижарят да реже салата. Имаше и помощник, който миеше чинии. Кухнята не беше голямо помещение и изглежда служеше и за спалня на хижаря. Отляво до вратата имаше легло, пред него беше поставена маса, а след това имаше плот с мивка. На стената срещу входа имаше огромен бойлер, с печка под него. По бойлера и по буриите от печката бяха наредени обувките на всички гости на хижата. Отдясно, в дъното на стаята, имаше врата към други помещения в задната част на хижата.
Хижарят ни покани да седнем на леглото до масата и след това ни представи помощника си, който беше осемнайсет-годишно момче от един от близките градове. През лятото работил като помагач на хижаря в поддръжката на хижата.
Хижарят скоро беше готов със салатата. Добави по няколко наденици във всяка чиния и занесе блюдата в общата стая. След това направи салата само за нас, сложи една голяма чиния с наденици в средата на масата и наля ракия. После се настани на стол до нас и подкани помощника си да седне на масата.
Хижарят беше куриозен човек и бързо ни разказа за живота си – какво е работил преди, как е станал хижар, какви са задълженията на хижаря. Разказваше ни планинарски и ловджийски истории, на които се смяхме и удивявахме, показа ни и снимки на мечки, които е срещал в скитанията си из планината.
Ние споделихме за пътя и премеждията си, но през повечето време бяхме заети да задаваме въпроси, защото бяхме запленени от този човек, който водеше толкова необикновен живот и имаше толкова много да разкаже.
Помня тази вечер с много топли чувства. Гостоприемството, което получихме, беше несравнимо и ни беше трудно да изразим благодарността си. Когато стана време да си лягаме и се насочихме към къщичката си, си спомням как си мислех, че в това се състои ядрото на човешкия дух – в споделянето на шега или разказ, в общата трапеза с непознат човек, в стремежа да подадеш ръка на ближния, в желанието да обмените част от опита си и взаимно да се обогатите. Едва ли някога отново ще се видим с този хижар, но споменът за споделената трапеза и доброто време, прекарано заедно, ще си остане. Не бихме могли да искаме нищо друго.
На другата сутрин приготвихме багажа си набързо и отидохме да закусваме. Из хижата се носеше миризма на току-що изпържени мекици. Хижарят и помощникът му бяха в разгара на приготовленията за закуска. Другите планинари бяха насядали около масите и чакаха с нетърпение мекиците. Очаквахме да видим активно приготовление за тръгване от голямата група, но никой не даваше признаци, че скоро смятат да поемат на път. После научихме, че водачите на групата бяха решили, че е добре да се остане в хижата за още един ден, заради лошото време.
Ние взехме полагащите ни се мекици и излязохме да закусваме отвън. Всичко беше обвито в мъгла и дори нашата къщичка не можеше да се види през бялото було. Днес щеше да бъде последният ни ден в планината. Щяхме да продължим по планинските пътеки до леснодостъпно с кола място, откъдето роднини щяха да ни вземат и закарат обратно до нашата кола. Чувствахме се леко разочаровани от времето и невъзможността да се насладим напълно на планината през лятото.
Излапахме мекиците и отидохме да вземем раниците си. Сбогувахме се с хижаря, направихме няколко снимки на обвитата в мъгла хижа и поехме на път. Пътеката ни за кратко беше част от селски път, но скоро се отклони в гъстата гора покрай нас. Там пътят се стесни и ни се наложи да вървим един след друг, пристъпвайки внимателно, за да не се подхлъзнем на калната почва.
Да вървиш по голото планинско било, заобиколен от гъста бяла мъгла, е потискащо и отнема голяма част от удоволствието от планинарството – запленяващите пейзажи. В гората, обаче, мъглата прави точно обратното – допринася към преживяването. Гледката на белите облачни пръсти, които се промъкват между дърветата и запълват падините, прави гората още по-мистериозна и вълшебна. Зад всеки завой очакваш да изненадаш някой горски дух, който ще те погледне уплашен и бързо ще се скрие обратно в мъглата между дърветата.
Скоро сменихме гората с цветна поляна, която не след дълго отново заменихме за гъста гора. Пътят ни водеше надолу по билото и колкото повече надморската височина се снижаваше, толкова повече следите от човешко присъствие се увеличаваха. Заменихме тесните планински пътеки с по-широки селски пътища, което означаваше, че кътовете, през които минавахме, бяха леснодостъпни с лек автомобил. За съжаление, това улесняваше достъпа до планината на много хора, които нямаха нужното уважение към природата. Видяхме голям брой пластмасови бутилки, захвърлени цигарени фасове и найлонови торбички. Събрахме някои от тях, за да ги изхвърлим, където подобава, но повечето от боклуците останаха. Изпитвахме тъга, че хората, които са били там преди нас, са се държали по подобен безотговорен начин.
Продължавахме да се спускаме надолу по билото на планината и сменихме селския път с асфалтов, който се разшири. От време на време покрай нас преминаваха леки коли и камиони. Чувството на изолираност и спокойствие, присъщо на планината, започна да избледнява, толкова близко до цивилизацията и близките градове.
Скоро пристигнахме на уговореното място и с въздишка свалихме раниците от гърбовете си. Трябваше да почакаме още малко, докато превозът ни пристигне и намерихме пейка наблизо, на която се отпуснахме да починем.
Дъждът беше спрял и слънцето се беше показало на небето, сякаш за да ни се подиграе, че приключваме похода си, точно когато времето щеше да се подобри. Изпитвахме лека тъга, че трябваше да напуснем планинското царство, но бяхме доволни от преживяното. Малкият ни поход щеше да бъде запомнен с капризно време и трудности, но и с пленяващи гледки и запомнящи се запознанства. Спойката на приятелството ни беше подсилена с поредното споделено преживяване, което никога не бихме заменили и трудно бихме забравили.